Читать «Драконови сълзи» онлайн - страница 6

Изобщо не беше изгубил ориентация. Слънчевата светлина падаше отвесно върху алеята и сенки се образуваха само близо до задните стени на сградите от северната страна. Оттук Сами заключи, че наближава пладне. Макар и от три години да не беше носил часовник, не беше виждал календар, работил или имал среща, винаги знаеше сезона, месеца и деня. Вторник. С болезнена яснота осъзнаваше къде се намира (Лагуна Бийч), как е стигнал дотам (всяка грешка, всяка неразумна проява, всяка глупава саморазрушителна постъпка до най-малките подробности) и какво можеше да очаква до края на живота си (позор, лишения, борба, съжаления).

Най-лошото в неговото пропадане беше упорито ясният разсъдък, който дори огромните количества алкохол успяваха да замъглят само временно. Игличките на главоболието от махмурлука представляваха само незначително неудобство в сравнение с острите пробождания на паметта и самопреценката, които се забиваха все по-дълбоко в ума.

Дочу, че се приближава някой. Тежки стъпки. Съвсем леко накуцване: единият крак се провлачваше по паважа. Познаваше тази походка. Разтрепери се. Остана с наведена глава и затвори очи. Искаше му се стъпките да заглъхнат и да потънат в тишината. Но те ставаха все по-силни и се приближаваха… после спряха точно пред него.

— Реши ли?

Гласът беше дълбок и стържещ. Напоследък се явяваше в кошмарите на Сами. Но сега той беше буден. Това не беше чудовището от неспокойните му сънища. Пред него стоеше истинското същество, предизвикало кошмарите.

Сами неохотно отвори зачервените си очи и вдигна поглед.

Човекът с плъховете стоеше ухилен над него.

— Реши ли?

Човекът с плъховете беше ужасяваща фигура — висок, едър, разрошена буйна коса, невчесана брада, осеяна с неопределени парченца и остатъци, които бяха прекалено отвратителни, за да се разгадава произходът им. Там, където брадата не скриваше лицето, се виждаше, че то е изкривено от белези, сякаш беше мушкано и удряно с нажежено до бяло желязо. Големият нос беше крив и увиснал, устните — покрити с разчовъркани рани. На болезнено потъмнелите венци зъбите стърчаха като изпочупени, пожълтели от времето мраморни надгробни плочи.

Стържещият глас се повиши:

— Може би вече си мъртъв.

Единственото обикновено нещо у човека с плъховете бяха дрехите — обувки за тенис, панталони защитен цвят от магазин за бедни, памучна риза и много износен черен шлифер. По тях личаха безброй петна и гънки. Това беше униформата на бездомниците, които по своя вина или не, бяха пропаднали през дупките на ситото на съвременното общество долу в тъмните подземия.

Гласът рязко се смекчи, когато човекът с плъховете се наведе напред и доближи Сами:

— Вече мъртъв и в ада? Възможно ли е?

Много необичайни неща имаше в човека с плъховете, но най-страшни бяха очите. Яркозелени, необикновено зелени, но най-странна беше формата им на зениците — овални като на котка или влечуго. Заради очите тялото изглеждаше само като прикритие, като гумена престилка, сякаш отдолу надничаше нещо неописуемо, което още не беше дошло на този свят, но го жадуваше.