Читать «Драконови сълзи» онлайн - страница 10

Взе пръчка и разрови парцалите и вестниците вътре в сандъка. Очакваше оттам да изскочат няколко плъха. Но те бяха отишли другаде.

Сами се свлече на колене и пропълзя в убежището си. Завесата на олеандъра се спусна зад него.

От купчината оскъдни вещи в дъното на сандъка измъкна неначената бутилка евтино бургундско и извади тапата. Отпи голяма глътка от блудкаво топлото питие.

Сами опря гръб на страничната дъска, хванал бутилката с две ръце и се помъчи да забрави видяното. От много време забравата беше единственият начин да оцелее. Повече не можеше да се справя с проблемите на ежедневието. Как можеше тогава да се справи с нещо толкова необикновено като човека с плъховете?

Ако мозъкът е киснат в много грамове кокаин, поръсван е обилно с най-различни други наркотици и е маринован в алкохол, той може да създаде невероятна менажерия от халюцинации. А когато съвестта му все пак надделяваше и Сами се мъчеше да изпълни поредната си клетва за трезвеност, отказът от пиенето водеше до делириум тременс, населен от още по-ярки и страховити фантасмагории и зверове. Но нищо не беше така запаметяващо се и ужасяващо като човека с плъховете.

Отпи още една голяма глътка вино и облегна глава на дъсчената стена, като не изпускаше бутилката от двете си ръце.

Година след година, ден след ден за Сами ставаше все по-трудно да различи действителността от фантазията. Отдавна бе престанал да вярва на възприятията си. В едно нещо обаче беше смайващо сигурен: човекът с плъховете беше истински. Невъзможен, фантастичен, необясним и все пак истински.

Сами не вярваше, че ще може да намери отговор на въпросите, които го измъчваха. Въпреки всичко не можеше да не се пита що за същество е това, откъде идва, защо ще иска да измъчва и да убие такъв смачкан и невзрачен бездомник, чиято смърт или продължаващо съществуване нямаше да има никакво или почти никакво значение за света?

Пийна още вино.

Тридесет и шест часа. Тик-так. Тик-так.

3

Инстинкт на ченге.

Когато човекът със сивите кадифени панталони, бялата риза и тъмносивото сако влезе в ресторанта, Кони го забеляза и разбра, че има нещо. Видя, че и Хари го забеляза. Интересът й още повече се увеличи, защото на нюха на Хари можеше да завиди всяка хрътка.

Инстинктът на ченгето е не толкова инстинкт, колкото изострен талант за наблюдение и добър усет към правилно тълкуване на наблюденията. При Кони беше по-скоро подсъзнателно усещане, а не толкова пресметнато следене на всеки, който попадаше в полезрението й.

Подозрителният човек стоеше точно до вратата, близо до касата и чакаше сервитьорката да настани една млада двойка на маса близо до големите витрини.

На пръв поглед беше обикновен, дори безобиден. Но при по-внимателно вглеждане Кони забеляза несъответствията, които бяха събудили подсъзнателното й усещане, за да го разгледа отблизо. По доста мекото му лице не се виждаха никакви признаци на напрегнатост, стойката му беше спокойна, но отпуснатите встрани ръце бяха здраво стиснати в юмруци, сякаш едва се удържаше да не удари някого. Беглата му усмивка затвърждаваше впечатлението за разсеяност, но тя ту се появяваше, ту изчезваше, трептеше несигурно като сигурен признак за вътрешно неспокойствие. Спортното сако беше закопчано — твърде необичайно, защото нямаше вратовръзка, а и времето беше топло. И нещо още по-важно, сакото не падаше свободно. Вътрешните и външните джобове като че ли бяха пълни с нещо тежко, което го правеше безформено и провиснало над токата на колана. Изглеждаше, че е пъхнал пистолет отдолу на кръста.