Читать «Драконови сълзи» онлайн - страница 22

— „Носи пръстена ми около шията си“ — повтори Кони от друго място в лабиринта.

Може би смахнатият се колебаеше, защото смяташе, че момчето трябва да прави предложения на момичето, а не обратно. Макар и човек от деветдесетте години, може би това копеле имаше старомодни представи за ролята на половете.

— „Дръж се добре с мене“ — обади се Кони.

Никакъв отговор.

— „Обичай ме нежно“ — настоя тя.

Психопатът пак не отговори и Хари се разтревожи, че разговорът се превръща в монолог. Не беше изключено психопатът да е близо до Кони и да я оставя да говори, само за да разбере къде е и да се справи по-лесно с нея.

Хари се канеше да я предупреди гласно, когато сградата пак се разтърси от взрив. Той замръзна и захлупи лицето си с ръце, за да се предпази. Но взривът не беше на тавана — там не проблесна нищо.

От долния етаж долитаха викове на агонизиращи и ужасени хора, объркани гласове, разгневени крясъци.

Очевидно другите полицаи бяха стигнали до долната стая, където бе спусната стълбата за тавана и психопатът ги беше чул и хвърлил гранатата през отвора долу.

Тягостните писъци предизвикаха ярка картина в съзнанието на Хари — човек, който с две ръце притиска разкъсания си корем, откъдето се подават червата му.

Знаеше, че двамата с Кони преживяват рядък момент на пълно единомислие, еднакъв ужас и гняв. Вече не го интересуваха законните права на психопата, злоупотребата със сила и инструкциите за действие. Единственото, което желаеше, бе смъртта на този гаден тип.

Кони се помъчи да надвика писъците и да продължи диалога:

— „Обичай ме нежно“.

— „Кажи ми защо“ — настоя психопатът, все още изпълнен със съмнения за нейната искреност.

— „Любимият ме изостави“ — каза Кони.

Писъците долу утихнаха. Или раненият умираше, или другите го изнасяха вън от помещението, където бе избухнала гранатата.

— „Както ме желаеш“ — продължи Кони.

Смахнатият млъкна за миг. После гласът му отекна в стаята, вбесяващо без посока:

— „Толкова ми е зле“!

— „Твоя съм“ — увери го Кони.

Хари се удиви на бързината, с която тя се сещаше за най-подходящото заглавие.

— „Самотник“ — обади се лудият и гласът му прозвуча наистина нещастно.

— „Имам нещичко за тебе, скъпи“ — побърза да отговори Кони.

„Гениална е! — помисли с възхищение Хари, — И сериозно си пада по Пресли.“

Понеже разчиташе, че психопатът е увлечен от странно прелъстителните думи на Кони, Хари рискува да се покаже. Намираше се точно под най-високата точка на покрива и затова бавно се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни.

Някои от купчините кутии му стигаха до раменете, но повечето бяха на височината на кръста. От сенките в него се взираха многобройни човешки форми, натикани между кашоните и дори седнали върху тях. Но сигурно всички без изключение бяха манекени, защото нито една не помръдна и не стреля срещу него.

— „Самотник“. „Всичко е разтърсено“ — каза отчаяно лудият.

— „Винаги съм до тебе“.

— „Моля те не спирай да ме обичаш“!