Читать «Огненият легион» онлайн - страница 22

— Глупост някаква — не се съгласи Чез. — Не вярвам, че тази групово ходене ще им помогне по-добре да създават съвместни заклинания в бъдеще.

В този случай бях склонен да се съглася с приятеля си, но предпочетох да не влизам в спорове, размишлявайки за нашето бъдеще. Нима и моите приятели скоро ще замаршируват по площада, а аз… ще работя в лабораторията? Или ще бъда там в качеството си на обект за изследване? Надявам се, че няма да ме сложат в клетка, като Съществото в съня ми. А ако ме сложат, поне ще има с кой да си говоря — сигурно Наив ще бъде в съседната клетка.

— Във всеки случай, когато се стигне до действия, няма да си пречат един друг — отбеляза Алиса. — Нали така, Зак?

— А? — с леко закъснение реагирах аз. — Да, сигурно…

— За какво мислиш? — моментално забеляза моето състояние вампирката.

— Малко ме плаши тази лаборатория — признах аз. — Какво ще правят там с мен? И какво могат да открият, ако започнат сериозно да изследват тленното ми тяло?

— Ще провеждат опити върху теб — зловещо проточи Чез. — Ще ти отрежат нещо не много ценно, главата например…

— Стига! — не издържа Наив, приемайки шегата и за своя сметка. — Само си измисляш.

— Между другото, и теб те чака същото — ехидно продължи Чез. — Ще помагаш в изучаването на онези смъртно опасни артефакти на нисшите вампири. Ох, изобщо не ви завиждам, момчета.

Дори не се обидих на приятеля си. Подобна язвителност винаги беше причинена от вълнение. Предполагам, че според него шегите на тази тема разреждат напрежението, макар че всъщност нещата стояха малко по-различно.

— Нищо страшно няма да правят с вас — изненадващо уверено каза Алиса.

Погледнах учудено вампирката.

— А ти откъде знаеш?

— В Академията бях длъжна да минавам на прегледи на всеки няколко дена. Нищо страшно няма, дори кръв не взимаха, просто обикаляха около мен с всякакви артефакти.

— Защо са го правили? — подозрително попитах аз.

— Аз съм първият вампир, който има способности към Занаята и се обучава в Академията. Как мислиш, защо са го правили?

М-да, глупав въпрос.

— Защо никога не си ни разказвала за това?

— Ами то няма за какво да се разказва — сви рамене вампирката. — Процедурите продължаваха само петнайсет минути.

— И какво разбраха? — заинтересовано попита Чез.

— Наистина ли смяташ, че са споделили с мен подобна информация?

— Всъщност едва ли — призна моят приятел.

По пътя към сградата с острия връх ни пресрещна висок мустакат мъж в униформа. Червените цветове на Майстор частично се скриваха зад стоманената броня, а на дясното му рамо имаше някакви знаци, очевидно индикация за военно звание. В ръцете си държеше малка папка с релефна буква „З“ във формата на дракон — знакът на Академията.

— Ей, накъде сте тръгнали?!

— Натам — невъзмутимо кимна към сградата Велхеор. — Що?

Военният застина за миг, явно възнамерявайки да го накаже за подобна наглост, но по външния вид на Велхеор интуитивно се досети, че е по-добре да не прекалява с рязкостта. Дисциплината си е дисциплина, но не всеки би искал да ядоса Висш вампир. Макар че ако умножим мазохизма по липсата на инстинкт за самосъхранение, всичко беше възможно…