Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 8

— Не. — беше твърдо убедена, сякаш знаеше по някакъв начин, че не е било така.

— Сам ли съм?

— И да и не. — гласът бе топъл.

Не знаех дали да изпитвам радост или болка. Имаше ли оцелели или не? Наистина ли бях последният? Грешах ли? Отговорите липсваха, но имах странното чувство, че ми предстои да ги открия. Още мънично и в един миг…

— Какво те накара да постъпиш по-различно от сънъродниците си? — запита гарванът.

— Не знам. — рекох в първия миг. — Или поне не съм много сигурен. Но аз не исках да бъда като тях. Трябваше да спрем войната. Трябваше да се противопоставим на това, но никой не го стори. Всички стояхме без да ни интересува нищо, безмълвни и безучаствни като някакви кукли. Но водачите натиснаха копчето. — и сам се зачудих защо използвам тази метафора, вместо истинкото събитие, до колкото събитие можеше да се нарече братоубийствената война. — Не трябваше да натискам копчето. Трябваше да рискувам, вместо да създам една нова война, да убия още хора, защото всички сме виновни за гибелта на цивилизацията ни. Нито един от нас не се опита да я предотврати. Само стояхме и гледахме какво ставаше.

Млъкнах.

— Искаш ли да помогнеш на момичето от съня си и да му вдъхнеш капчица живот? — прошепна птицата. — Готов ли си на всичко, дори на жертва, за да и дадеш това, което всички вие отнехте от самите себе си? Живота.

Трепнах.

— Защо?

— Тя те обича. — отвърна гарванът.

— Защо?

— Ти не я ли обичаш?

Запитах се сам. Но не открих отговора. Толкова много въпроси имах, а нямах отговор на нито един от тях. Защо? Обичах ли я? И какво можеше да се нарече обич или любов?

— Не знам до колко искрен бих бил ако кажа „да“ и до колко ще излъжа ако отвърна „не“.

Тя плачеше на рамото ми. В нея се бе събрала толкова болка, беше се утаявала толкова дълго в душата и и в един миг тя я бе изляла. Сълзите и бяха горещи. Изгаряха ме.

После се отдръпна.

Протегнах ръце към нея и тя изчезна.

Тръснах глава. Съзнанието ми се бе напълнило с какви ли не глупости. Какво ми ставаше? Отново започваха да ми се привиждат онези неща.

Тя е обречена.

Гласът проехтя болезнено в главата ми.

Ти също. Обречени сте да бъдете вечно сами. Вие сте последните оцелели.

Имаше ли смисъл във всичко това? Какво можеше да означава? Защо точно аз? Защо бях обречен? А защо и тя? Какво ни свързваше? И въобще свързваше ли ни нещо?

— Знаеш ли коя е тя? — запита ме изведнъж гарванът.

— Усещам. Но не мога да определя. Има толкова много неизвестни във вселената.

— А трябва. — рече тя. — Трябва да разбереш ако искаш да и помогнеш.

— Но…

Спомените нахлуха отново. Погледът и ме прониза. По страните и се стичаха сълзи. Протягах напред ръце, но безполезно тя изчезваше както всеки път.

— Познаваш ли я?

— Може би.

— Обичаш ли я?

— Може би.

— А искаш ли да и помогнеш?

Замълчах за миг. Исках ли наистина да и помогна? Тя ли бе наистина последният оцелял? Единственият оцелял освен мен? Можеше ли да греша? Можеше ли да не е така?

Всичко това приличаше на сън. Но усещах, че на беше. Имаше толкова истина в него. Сякаш си мислиш, че всичко ще свърши когато се събудиш, но всъщност си буден.