Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 6

Отново я догоних.

— Какво е станало тук? — запитах я аз. — Коя си ти? Защо бягаш?

— Пуснете ме. Моля ви. — проплака тя.

— Защо се страхуваш от мен? Няма да ти сторя нещо лошо. — в думите ми имаше само истина, но сякаш тя така и не се опита да я разбере.

— Моля ви.

— Как се казваш? — настоях твърдо.

— Моля ви. — опитваше се да се отскубне от желязната ми хватка, но безуспешно. — Гарванът ще ме погуби.

— Защо?

— Моля ви. — по страните и се стичаха сълзи.

— Аз ще го убия. — рекох и я пуснах. — Той ли е отговорен за всичко това…?

Думите ми останаха без отговор, защото девойката побягна отново и се изгуби сред пустия град. Сякаш сънят ми се сбъдваше. Тя си отиваше, а след нея оставаше празнота и болка. Погледът и ме пронизваше както и в съня.

Стоях така няколко мига загледан в белите каменни стени на сградите, между които бе изчезнала тя, а после тръснах глава, сякаш за да се отърва от песимистичните си мисли и с решителна крачка се отправих към скелето на пирамидата.

Щях ли да се вкопча в схватка на живот и смърт с гарвана? И въобще беше ли виновен за всичко това именно той? Или грешах? Само ли носеше вината си човечеството?

Въпроси без отговори.

Винаги бе така. От толкова много години насам. Отговорите бяха някъде там в края на безкрая. Чакаха да бъдат открити и аз трябваше да сторя именно това.

Слънцето започваше да залязва.

Аз стоях и очаквах гарвана. Имах странното усещане, че щом е кацнал на тази непозната планета, той ще дойде именно тук. Цялата тази чудата постройка само повече засилваше асоциациите ми с хранилката за птици.

Дали да вляза в постройката?

Запитах се, но без въобще да помисля се вмъкнах под ръбовете на пирамидата.

И изведнъж визуалната представа за заобикалящия ме свят сякаш се притъпи. Каменните сгради на изоставения град. Чезнещото зад хоризонта жарко слънце. Плуващите в синьото небе къдрави облаци. Усещането за всичко се притъпи.

Зелено.

Жълто.

Червено.

Синьо.

Цветовете пулсираха един след друг, преливайки в една нежна вълна от светлина.

Погледнах към върха на пирамидата.

Идваха от там.

— Какво означава това? — думите ми прокънтяха в нищото, сякаш пирамидата притежаваше невидими стени. Всичко започваше да се развива прекалено стремглаво и мистериозно. Настъпваше ли развръзката, която бях очаквал толкова дълго? Щях ли да открия отцелелите хора или щях да загина?

Птицата кацна на площада и фокусира искрящите си очи върху мен. В първия монет замръзнах, но после с едно бързо движение извадих бластера от кобура и го насочих към птицата.

Стреляй.

Един глас прокънтя в главата ми.

Защо?

Отвърна друг.

Убий гарвана.

Заповяда първият глас.

Това ли искаш? Да убиеш едно невинно същество? Да бъдеш като останалите?

— Не. — изкрещях. Тези гласове. Не трябваше да ги чувам. Те не бяха реални. Не съществуваха. Не можех да полудявам. Или вече бяха луд? Какво ставаше с мен?

Гарванът започна да се приближава.

Изтръпнах. Пръста ми трепереше над спусъка на бластера. Държах противника си на мушката. Но противник ли ми беше? Защо го въприемах като такъв? Не искаше ли да ми помогне? По челото ми се стичаха вадички пот.