Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 5

Борбата.

Трябваше да се боря. За себе си и да търся. Да открия какво е станало с жителите на града. И после да продължа нататък, ако въобще имаше нататък, защото колкото и абсурдно да звучеше това наистина можеше да е краят на безкрая, последнаната точка от вселената. Гарванът беше кацнал на тази планета. Значи и аз трябваше да го последвам. Нужно бе да открия защо бе дошъл именно тук.

Кислород.

Системата показваше, че отвън има кислород. Но до колко бе така? И до колко бе като този на Земята?

Сто процента идентичност.

Не знаех дали да вярвам или да се удивлявам. Всичко ми изглеждаше толкова еднакво. Сякаш бяха попаднал в средновековието. Типичен земен стил от онези години. Никога не бих могъл да го сбъркам. Единствено липсваха хората.

Рицари.

Изглежда тук трябваше да има поне рицари. Можеше ли да са избягали? Или да ме чакат скрили се в засада, изплашили се от появата на кораба ми?

Не.

Всичко това изглеждаше прекалено нелепо. Не можеше да съществува толкова далечна планета двойник на Земята. Не можеше да има втора Земя.

Но защо пък не?

Тук всичко изглеждаше толкова абсурдно и невероятно. Сякаш бях попаднал в собствените си фантазии, в онези детски рицарски романи, които толкова обичах да чете. Крал Артур и кръглата маса. Камелот. Смешният воин за добро дон Кихот и Санчо Панса. Всичко изглеждаше толкова реално, за да е истина и същевременно толкова истинско, за да не е измама.

Дали съм мъртъв?

Можеше ли да съм умрял и това да е задгробния живот? Какво ставаше с човек, когато завършеше живота си в света на живите? Преселваше ли се в някакъв подобен свят?

Може би.

Но не можеше да съм мъртъв. Не и сега. Не и в този миг. След всичко, което се бе случило. Трябваше да съм някъде там в космоса. Искаше ми се да мога да тичам по звездите, да гоня кометите. Детските ми мечти и мисли.

Но аз бях тук. На тази далечна планета и от мен се изискваше да разбера какво е станало и защо гараванът е кацнал именно тук. Отговорите ме очакваха някъде там долу.

Излязох отвън без скафандър. А и с какво можеше да ми послужи на мен? Вече нямаше какво да губя, дори собственият си живот. Бях го изживял вече почти три пъти.

Но въпреки това роботът ми се скара. Както родителите се карат на малокто детенце. Помоли ме поне да взема със себе си ръчния бластер и аз не отказах.

Оставих стоманения си другар в космическия кораб да го пази и поех напред по улицата. Вървях известно време докато не достигнах до огромен площад, по средата на който се издигаше скелето на четириъгълна пирамида, съставена само от ръботете и основата, без каквито и да било стени.

Доближих се до нея и едва тогава забелязах девойката, скрила се зад камарата от камъни до мен. Дрехите и бяха мръсни и изпокъсани, косата и спластена, но въпреки това излъчваше някаква странна красота, която сякаш ми се стори позната.

Погледът и ме накара да потръпна.

Момичето от съня.

Опитах се да се доближа до нея, но в същия миг тя побягна. Последах я и едвам успях да я хвана за рамото. Тя се издърпа настрани и в ръката ми остана парче от оскъдното и облекло.