Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 2

Нямах отговор.

Дори си нямах понятие. Не знаех как ще оцелея. Какво да направя и какво ме очаква.

— Защо аз? — дали думите ми бяха отправени към боговете и имаше ли такива в този мъртъв свят, защото ако наистина имаше, то те не трябваше да допуснат това. Не биваше да оставят хората да се избият взаимно един друг. Трябваше да помогнат. Трябваше да ги спрат и тогава може би светът щеше да е друг.

Изправих се бавно.

Не трябваше да се отчайвам, а да се боря с живота. Щом бях оцелял веднъж, щях да оцелея отново. Трябаше да се боря и да търся, докато открия други.

Сигурно имаше още живи. Някъде сред развалините на останалите ни светове. Не можеше да няма още хора. Не биваше да губя надеждата си в този миг. Сега животът ми се осмисляше с тази мисия — да открия останалите, защото те имаха нужда от моята помощ.

Аз също от тяхната.

И едва тогава си спомних отново за гарвана. За онази мрачна птица, обгърнала с крие небесата и звездите.

Насочих поглед нагре към небето.

Искриците ме следяха. Зловещи, блестящи звезди в мрачния и студен космос. Едни от всички онези светлинки, които присветкваха примамливо сред безкрая.

Какво искаше птицата? Надсмиваше ли ни се? На мен? Не. На хората, на онези глупави същества, които взаимно се погубиха, убиваха собствени братя и сестри, родители и роднини. Без капка милост, без чувство за вина.

Убийци.

Исках да извикам, но гълтото ми се бе стегнало, сякаш в него бяха заседнали буци лед. Сведох поглед. Стиснах силно юмруци. Остра болка прониза дланите ми и когато ги разтворих по тях се стичаше алена кръв.

Ще открия останалите.

Заклевам се.

Ще ги открия.

Вървях напред по пътя. Наоколо беше миналото — руините от града, зловещи паметници на човешката омраза и алчност, а пред мен бе бъдещето. Развалините на космодрумът се приближаваха неимоверно бързо. Сякаш съдбата ме водеше натам.

Изминаха много дълги години. Посещавах планетите една след друга, но всички до една бяха безлюдни и пустинни. Руините бавно се сравняваха със земята и останките от мъртвата човешка цивилизация бавно се губеха сред праха на миналото.

Хората бяха унищожили всичко живо — и растенията и животните. Нямаше живот. Само мъртва и студена материя. Далечни и мрачни спомени за това, какво е съществувало.

Все повече се убеждавах, че аз съм последният човек, с последният космически кораб, а заедно с мен пътува последният робот, създаден от човешката ръка.

Пътувахме непрекъснато. Кацахме на всяка планета и я изследвахме внимателно.

Нямаше резултати.

Единствено мъртва тишина.

Роботът беше от старите модели. Все още функционираше, сякаш крепен от някаква непозната сила. Когато корабът се разваляше, той винаги откриваш повредата и я премахваше. Непрекъснато се грижеше за системите и повтаряше, че ще си създаде другар. Не от плът и кръв. Не като „човеците“. Това не било в неговия интерес и възможности, а от стомана. Като него.

Бяхме приятели. Дори повече от приятели. Той бе единтсвеното живо нещо около мен. Толкова време бе изминало, че за мен и тази последна машина се беше превърнала в човешко същество, в разум, в мислещо създание.