Читать «Аферата» онлайн - страница 37

— Трябва да имаш, иначе нямаше да се обадиш — отвърна той.

— Получих предупреждение.

— В какъв смисъл?

— Видях едно-две неща, от които личи, че ситуацията ще стане сериозна. Гадна, шантава, с всички шансове да остане по вестниците цял месец. Има опасност да бъдем очернени, дори ако се окаже, че убийството няма нищо общо с Келам. Достатъчно е, че става въпрос за инцидент, случил се близо до нея.

— Колко гадна? — попита след кратка пауза Фрейзър.

— Потенциално много.

— Това предчувствие ли е? То има ли нещо общо с Келам?

— Рано е да се каже.

— Имам нужда от помощ, Ричър. Най-вероятното ти предположение?

— На този етап не виждам да са замесени военните.

— Това е добра новина.

— Само предположение — поправих го аз. — Още е рано да палиш пурата си.

Нямаше смисъл да се връщам в леглото. Вече беше късно. Измих си зъбите, взех душ и започнах да се обличам, дъвчейки дъвка. После застанах до прозореца да наблюдавам изгрева. Светът бавно се разширяваше. Главната улица постепенно изплува пред очите ми в целия си блясък. Храсти, ливади и гори във всички посоки.

Седнах на единствения стол и зачаках. Надявах се да чуя Деверо, когато тръгне да слиза към колата си, паркирана почти под прозореца ми.

16

Деверо напусна хотела точно в седем и двайсет. Първо проскърца и се затръшна входната врата, после и вратата на колата й. Станах от стола и надникнах през прозореца. Тя беше зад волана, потънала дълбоко в седалката. Носеше копие на униформата, с която беше вчера, но в по-чист вариант. Буйната й коса беше още влажна от душа. Говореше по радиостанцията. Може би обясняваше на Пелегрино, че първата му работа за деня е да ме натовари в колата си и да ме изхвърли някъде по пътя за Мемфис.

Спуснах се по стълбите и излязох на тротоара. Утринният въздух беше чист и студен. Погледнах нагоре по улицата и видях колата на Деверо, спряла пред ресторанта. Дотук добре. Поех натам и не след дълго бутнах вратата. Минах покрай телефонния автомат и гардероба. В салона имаше шестима клиенти, включително Деверо. Другите петима бяха мъже. Четирима от тях с работни дрехи, а петият със светъл костюм. Очевидно човек с професия. Може би адвокат или доктор, а може би управител на финансовата къща до бар „Бренънс“. Сервитьорката беше същата от снощи. Беше заета да разнася храна. Реших да не я чакам и се насочих към масата на Деверо.

— Може ли да седна при теб?

Деверо пиеше кафе. Пред нея все още нямаше закуска.

— Добро утро — усмихна се тя.

— Добро да е — отвърнах.

— Да се сбогуваш ли дойде? Много мило от твоя страна.

Не отговорих. Кракът й се раздвижи под масата и избута свободния стол. Седнах.

— Как спа?

— Чудесно — казах аз.

— Не те ли събуди нощният влак? На човек му трябва малко време, за да свикне.

— Още не бях легнал.

— И какво правеше?

— Едно-друго.

— Вътре или навън?

— Навън.

— Оглеждал си мястото на престъплението?

Кимнах. Тя кимна в отговор.

— Открил си две неща, които заслужават внимание. Решаваш да се отбиеш преди заминаване просто за да се увериш, че не съм ги пропуснала. Много съвестна гражданска постъпка.