Читать «Аферата» онлайн - страница 38

Сервитьорката се появи, сложи пред нея чиния с пържени филийки и ме погледна въпросително. Поръчах същото плюс чаша кафе. Деверо я изчака да се отдалечи и попита:

— Или гледната ти точка е изцяло лична? Това ли е последният ти опит да защитиш армията, преди да отпътуваш?

— Не мисля да отпътувам — отсякох.

Тя се усмихна.

— Сега май идва ред на лекцията за човешките права, а? Свободна страна и всички останали глупости.

— Нещо такова.

Тя замълча за момент, после каза:

— Аз изцяло поддържам човешките права. Както казват, в кръчмата със сигурност има място за всички. Разбира се, че можеш да останеш. Ще ми бъде приятно. Забавлявай се на воля. Тук има много пътеки за разходка и живописни места. Разхождай се, прави каквото искаш. Само не ми се пречкай в разследването.

— А как ще обясниш двете неща, за които спомена? — попитах.

— Трябва ли? Точно на теб?

— Две глави са по-умни от една.

— Не мога да ти се доверя — поклати глава тя. — Ти си тук, за да ме отклониш от вярната посока, ако се наложи.

— Не. Аз съм тук да предупредя армията, в случай че нещата се развиват зле. Което и ще направя, ако се наложи. Но ние все още сме далеч от каквито и да било заключения. Едва сега започваме. Твърде рано е да отклонявам нанякъде когото и да било, дори и по-късно да се опитам да го направя. Но това няма да се случи.

— Ние? — вдигна вежди тя. — Ние ли сме далеч от заключенията? Какво означава това? Може би демокрация?

— Добре де, ти — отстъпих аз.

— Точно така, аз — кимна тя.

В този момент се появи сервитьорката със закуската и кафето. Подуших струйката дим и отпих първата глътка. Малък ритуал, с който бях свикнал. Няма нищо по-хубаво от димящо кафе рано сутринта. Деверо продължаваше да се храни срещу мен. Почти беше опразнила чинията си. Метаболизъм на ядрен реактор.

— Окей — вдигна глава тя. — Свали картите си на масата. Обясни ми как първото нещо може да навреди на армията. Всъщност то вече навреди, независимо дали ще ме убедиш или не.

— Била ли си в базата?

— Разбира се. Навсякъде в нея.

— Аз не съм бил там. Следователно знаеш това, за което само предполагам.

— Имай го предвид — кимна тя. — Пипай внимателно, без да вдигаш пушилка.

— Джанис Мей Чапман не е била изнасилена на онази уличка.

— Защото?

— Защото Пелегрино е открил охлузвания по трупа, причинени от ситни остри камъчета. Но на уличката няма ситен чакъл. Нито някъде около нея. Километри наоколо има само пръст, асфалт или паваж.

— Но на линията чакъл колкото щеш — отбеляза тя.

Уловка. Надяваше се да захапя въдицата.

— Не е точно чакъл — отвърнах. — На линията има по-едри камъни, викат им баластра. Посипани са между двете релси. Гранит. По-голям от чакъла и по-малък от юмрук. Нараняванията от него ще изглеждат другояче. Различни от охлузванията, които причинява чакълът.

— Някои пътища са покрити с чакъл.

Още една уловка.

— Той е друг, овалян в дзифт. Няма нищо общо.

— И тъй?

Последният тест.

Извърти го така, че да изглежда опасно за армията.