Читать «Аферата» онлайн - страница 29

— Кафето не ви ли пречи на съня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Но само когато трябва да съм буден.

Тя допи водата си. В чинията й останаха няколко картофа и парче от чийзбургера. Избърса устните и пръстите си със салфетката, после я сгъна внимателно и я остави на масата. Край на вечерята.

— И тъй, има ли напредък в разследването? — повторих въпроса си аз.

Тя се усмихна на някаква мисъл и скръсти ръце. Наклони се леко встрани и ме огледа за втори път. От главата до краката, още по-бавно и по-внимателно.

— Бива си ви — каза. — Няма от какво да се срамувате. Всъщност вината не е ваша.

— В смисъл?

Деверо се облегна назад, без да сваля очи от моите.

— Баща ми е бил шериф на това място преди мен. Още преди да се родя. Печелил е изборите двайсетина пъти поред. Бил е твърд, но честен човек. Не се е страхувал от нищо, не е правил компромиси. Истински слуга на обществото.

— Убеден съм, че е бил такъв — кимнах.

— Но на мен тук не ми харесваше. Особено като дете. Нали си представяте? Затънтено място насред пустошта. За широкия свят научавах единствено от книгите, които получавахме по пощата. Пожелах да се махна.

— Не ви обвинявам — свих рамене аз.

— Но явно бях попила някои неща от татко. Като чувството за дълг към обществото например. Или привързаността към силите на реда. Имах чувството, че става въпрос за семеен бизнес, като всички останали.

Кимнах. Беше права. В тази професия децата тръгват по стъпките на родителите си много по-често от другите. С изключение на бейзбола. Синът на професионалния играч има осемстотин пъти по-голям шанс да влезе в Професионалната лига в сравнение с обикновените момчета.

— Поставете се на мое място — добави тя. — Към какво според вас бих могла да се ориентирам на осемнайсет?

— Не знам — отвърнах аз, въпреки че нещата бяха ясни. И не ми харесваха.

— Заминах за Южна Каролина и постъпих в морската пехота.

Кимнах. По-лошо от очакваното. По неизвестни причини бях заложил на ВВС.

— Колко време служихте там?

— Шестнайсет години.

Което означаваше, че сега е на трийсет и шест. Осемнайсет при мама и тате, шестнайсет в онова врящо гърне, плюс две като шериф на окръг Картър. Бяхме връстници.

— В кое подразделение служихте? — попитах.

— В СВП.

Погледнах встрани и рекох:

— Военната полиция значи.

— В служба на обществото и на закона. С един куршум два заека.

— До какъв чин стигнахте?

— Младши офицер първи ранг.

Младши офицер първи ранг. Експерт в една тясноспециализирана област. Там, където се върши истинската работа.

— Защо напуснахте?

— По целесъобразност — отвърна тя. — СССР вече го нямаше, а това означаваше съкращения. Прецених, че ще е по-добре да си тръгна сама, вместо да ме изхвърлят. Освен това татко почина. Не исках да го наследи някой идиот като Пелегрино.

— Къде сте служили? — попитах.

— Навсякъде. Богатият ми чичо се казва Сам. Та Чичо Сам ми показа света. Някои части си заслужаваха, други не.