Читать «Аферата» онлайн - страница 28

— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.

— В кой род войски?

— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.

Което също отговаряше на истината.

— Пехотен?

— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.

Технически погледнато, и това беше истина.

— Кой е вашият местен приятел?

— Казва се Хейдър — отвърнах.

Това вече си беше чиста измислица.

— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.

— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.

— Инструктор?

— Да.

— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.

Замълчах.

— Никога не съм чувала за него — добави тя.

— Може би все пак си е тръгнал.

— По кое време?

— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?

— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.

— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.

— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.

В гласа й се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено „между двата периода има доста години“.

— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.

— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.

В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.

12

Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.

По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.

— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.

Деверо кимна с пълна уста.

— Смазана кола и убита жена — добавих.

Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата й. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите й бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.

— Има ли напредък в разследването? — попитах.

Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.

— Дайте ми малко време, става ли?

Млъкнах и опитах пая си. Беше много добър, с мека коричка и ситно нарязани праскови. Вероятно местно производство. А може би внос от Джорджия. Не съм много наясно с отглеждането на плодове. Тя държеше чийзбургера с дясната си ръка, а с лявата прибираше картофките в средата на чинията един по един. Очите й бяха заковани в мен. Устните й блестяха от мазнината. Беше слаба и стройна. Вероятно защото имаше метаболизъм на ядрен реактор. От време на време отпиваше по глътка вода. Кафето, което изпих на един дъх, беше хубаво, но не можеше да се сравнява със сладкиша.