Читать «Аферата» онлайн - страница 27

— Вие сте човекът, докаран от Пелегрино — констатира тя.

Гласът й беше тих и отчетлив, но без следа от мекота. Акцентът беше местен.

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Казвате се Ричър, нали?

— Да, госпожо.

— Аз съм Елизабет Деверо, местният шериф.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах.

Тя замълча за момент, после попита:

— Вечеряхте ли вече?

— Да — кимнах аз. — Но без десерт. В момента съм тръгнал към ресторанта, за да хапна един пай.

— Винаги ли се разхождате между блюдата?

— Чакам съдържателите на хотела, за да си наема стая, но те явно не бързат.

— Там ли ще отседнете? В хотела?

— Надявам се.

— А не при приятеля, когото искате да откриете?

— Още не съм започнал да го търся.

Тя кимна.

— Трябва да поговоря с вас. Ще ви чакам в ресторанта. След пет минути.

Каза всичко това с повелителен тон, но без враждебност. Без да споменава темата на предстоящия разговор. Изрече го като човек, който е свикнал да командва. Като шерифска дъщеря, наследила поста на баща си.

— Окей — кимнах. — След пет минути.

Тя вдигна стъклото, включи на заден и направи маневра, но доста по-бавно от онези с пикапа. После запали фаровете и започна да се отдалечава. Стоп-светлините й блеснаха за миг на завоя и изчезнаха. Последвах я пеша, стъпвайки по тревата между платното и канавката.

Стигнах до ресторанта за по-малко от петте минути, с които разполагах. Патрулката на Елизабет Деверо беше спряла до тротоара, а самата тя се оказа на масата, която бях използвал преди малко. Възрастната двойка от хотела най-после си беше тръгнала. В салона бяха само Деверо и сервитьорката.

Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.

Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската й опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата й стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата й беше красива. Очите й също. Взети заедно, те придаваха на лицето й някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите й. Значи не е била отражение от арматурното табло.

— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.

Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.