Читать «Аферата» онлайн - страница 21

Плотът беше изработен от солидно дърво, излъскано от дългогодишна употреба. На стената зад него имаше табло с прегради. Четири реда на височина, седем на ширина. Двайсет и осем стаи. Двайсет и седем ключа, окачени на куките в квадратчетата, където липсваха писма, бележки или други средства за комуникация.

Върху плота имаше звънец — малко парче месинг, позеленяло по краищата. Натиснах го два пъти. Фоайето се изпълни с мелодичен звън, но резултат нямаше. Никой не се появи. До таблото имаше затворена врата. Вероятно канцелария, също празна. Стори ми се странно, че съдържателят на хотела не желае да удвои клиентелата си.

Останах неподвижен за миг, после натиснах бравата на вратата. Оказа се, че води към неосветено помещение, което миришеше на прах, влага и плесен. В мрака смътно се очертаваха формите на някакви кресла. Хора нямаше. Върнах се обратно на рецепцията и отново натиснах звънеца.

Нищо.

— Ало, има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отказах се да търся контакт и излязох навън. Прекосих паянтовата веранда, спуснах се по проядените стъпала и се изправих под една от счупените лампи на тротоара. Наоколо нямаше какво да се види. От другата страна на платното тъмнееха няколко ниски сгради, вероятно складове. Всичко отвъд тях тънеше в непрогледен мрак. Нощният въздух беше хладен и чист. Месец март в Мисисипи. От метеорологична гледна точка бих могъл да съм навсякъде. Чувах как невидими листа шумолят на вятъра.

И някакво тихо стържене, сякаш термити гризат дърво. Откъм ресторанта долиташе бръмченето на вентилатор и това беше всичко. Никакви звуци, причинени от хора. Никакви гласове, радостна глъч, музика, трафик.

Вторник вечер в непосредствена близост до военна база.

Доста нетипична вечер за подобно място.

Не бях слагал нищо в уста от обяда в Мемфис и се насочих към ресторанта — тясна продълговата постройка с лице към главната улица. Входът на кухнята вероятно се намираше на задната уличка. На стената до входната врата имаше телефон с монети и гардероб. От там започваше дълга пътека с маси от двете страни. Отляво за четирима, отдясно за двама. Сепарета липсваха. Като в кафене. Единствените посетители бяха мъж и жена, поне два пъти по-възрастни от мен. Седяха един срещу друг на маса за четирима. Мъжът държеше разтворен вестник, а жената четеше книга. Седяха удобно и сякаш им правеше удоволствие да не бързат с вечерята. Представителите на персонала се изчерпваха с една сервитьорка, изправена в дъното, на крачка от летящата врата на кухнята. Тя ме зърна и забърза по дългата пътека да ме посрещне. Настани ме на маса за двама в средата на помещението. Седнах с гръб към кухнята и с лице към входната врата. Нямаше как да наблюдавам двата входа едновременно, както ми се искаше.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорката.

— Черно кафе, моля — казах аз.

Тя се върна с чаша кафе и тънко меню.

— Вечерта е доста спокойна — подхвърлих.

Тя кимна мрачно, вероятно загрижена за бакшишите си. После поясни:

— Затвориха базата.