Читать «Аферата» онлайн - страница 22

— Келам ли? — вдигнах глава аз. — Затворили са Келам?

— Днес следобед — за пореден път кимна тя. — Всички са вътре, но ядат военните си дажби.

— Често ли се случва?

— Не се е случвало никога досега.

— Съжалявам — рекох. — Какво ще ми препоръчате?

— Моля?

— Имам предвид нещо за ядене.

— Тук ли? Всичко е хубаво.

— Чийзбургер — казах.

— След пет минути е готов — каза жената и се отдалечи.

Аз взех чашата и поех към гардероба и телефонния автомат до входа. В джоба ми подрънкваха три монети от по четвърт долар, които ми върнаха по обед в Мемфис. Щяха да стигнат за един немного продължителен разговор — от онези, които предпочитам. Набрах служебния номер на Гарбър. Вдигна дежурният лейтенант, който ме свърза с него.

— Вече си там? — попита ме той.

— Да.

— Добре ли мина пътуването?

— Да.

— Намери ли къде да отседнеш?

— Не се безпокой за мен. Разполагам със седемдесет и пет цента и четири минути до вечерята. Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Кой те инструктира за тая работа?

Гарбър направи малка пауза.

— Не мога да ти кажа.

— Както и да е. Но хич не го бива в детайлите.

— Случва се.

— Базата е затворена.

— Това е дело на Мънро. Направил го е веднага след пристигането си.

— Защо?

— Знаеш как стоят нещата. Съществува риск от влошаване на отношенията между базата и цивилното население. Това е благоразумен ход.

— По-скоро признаване на вината.

— Е, Мънро може би знае нещо, което не ти е известно. Не бери грижа за него. Задачата ти е да подслушваш местните ченгета.

— Вече работя по нея. Едно от тях ме докара до тук.

— Как прие цивилната ти версия?

— Май добре.

— Браво. Усетят ли нещо подозрително, ще млъкнат като риби.

— Искам да провериш дали някой от отряд „Браво“ притежава синя кола.

— Защо?

— Ченгето каза, че някой е зарязал синя кола на железопътната линия. Нощният влак я е превърнал в купчина старо желязо. Може би става въпрос за укриване на веществени доказателства.

— В такъв случай би я подпалил.

— Някои улики остават и след пожар. Може би смачкана броня или нещо друго.

— Какво общо има това с жената, която са обезобразили на някаква пуста уличка?

— Не е била обезобразена. Прерязали са й гърлото. С един замах. Ченгето каза, че са се виждали чак шийните й прешлени.

Гарбър помълча малко, после рече:

— Рейнджърите правят така. На това са ги учили.

Беше мой ред да замълча.

— Но каква връзка има това с колата? — попита той.

— Не знам. Може би няма. Но нека проверим, става ли?

— Отрядът „Браво“ наброява двеста души. Според теорията на вероятностите това означава поне петдесет сини коли.

— Които би трябвало да са паркирани в базата. Нека да проверим дали не липсва някоя.

— Вероятно става въпрос за цивилна кола.

— Да се надяваме. Аз ще имам грижата да проверя. Но при всички случаи искам и тази информация.

— Разследването е на Мънро, а не твое — напомни ми Гарбър.

— Освен това трябва да разберем дали напоследък някой е бил с ожулвания. По дланите, коленете, а може би и по лактите. Получени при изнасилване. Ченгето каза, че жертвата е имала такива.

— Разследването е на Мънро — повтори Гарбър.

Не му отговорих, защото видях сервитьорката да влиза през вратата на кухнята отсреща. Държеше чиния с огромен чийзбургер и пържени картофи, дълги като връзки за обувки и струпани безразборно като катериче гнездо.