Читать «Аферата» онлайн - страница 195

— В сила ли е вечерният час?

Той кимна.

— Но малко преди изтичането му ще настъпи лудница. Както обикновено. Настроението е отлично. Никой няма да поиска да си тръгне пръв.

— Ясно. Трябва да направиш така, че Райли да си тръгне последен. Искам го в последната кола, която напуска този паркинг. Най-малко минута след предишната. Направи всичко възможно. От това зависи цялата операция.

С всеки друг щях да продължа обясненията. Щях да предложа алтернативи, за да се свърши работата. От спукана гума до контакт със стареца под формата на молба за автограф. Но вече бях започнал да осъзнавам, че Мънро не се нуждае от помощ. Той щеше да се сети за всичко, което можех да му предложа, а може би и за нещо повече.

— Разбирам — кимна той.

— Следващата ти задача е да правиш компания на Елизабет Деверо. Искам да не я изпускаш от очи. В ресторанта и на други места. Каквото и да се случи.

— Разбирам — отново рече той. — По една случайност в момента тя пак е в ресторанта.

— Задръж я там. Не й позволявай да излезе, за да контролира трафика. Кажи й, че в компанията на сенатора всички ще се държат прилично.

— Тя го знае. Вече е освободила заместниците си.

— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Желая ти успех. И благодаря.

Шмугнах се обратно между кадилака и джимито, прекосих празното място и поех по пътя, по който бях дошъл. Пет минути по-късно прекосих прелеза, скрих се в крайпътните храсти и отново зачаках.

Оценката на Мънро за колективното поведение се оказа точна. Никой не си тръгна преди десет и половина, единствено заради особената динамична аура на сенатора. И друг път бях виждал такива неща. Под обстрел никой от личния състав на отряд „Браво“ не би си мръднал пръста за него, но в сегашната обстановка всички се чувстваха поласкани от присъствието му и помнеха дословно заповедта на командира на базата: Бъдете любезни със знатния гост. Демонстрирайте му своето уважение. По тази причина никой не си тръгна по-рано. Никой не искаше да е пръв. Дори в десет и половина по пътя нямаше никакво движение.

Също в десет и трийсет и пет.

И в десет и четирийсет.

Бентът се отприщи в единайсет без четвърт.

В далечината проехтя нещо като приглушен залп на артилерийска батарея. Във въздуха се появи облак от изгорели газове, блеснаха фарове. Колите образуваха опашка към изхода на импровизирания паркинг. После фаровете се подредиха в дълга редица и тръгнаха към мен. Трийсет секунди по-късно първата кола изхлопа върху траверсите на прелеза. Останалите я последваха. Бяха прекалено много, за да ги броя. Движеха се плътно една след друга, като състезателни болиди пред поредната права отсечка на пистата. Двигателите ревяха, износените гуми меко прескачаха траверсите. Блъсна ме сладникавата миризма на безоловен бензин. В един момент зърнах стария кадилак и спортния пикап „Джими“, между които се бях промъквал. Те изчезнаха за част от секундата, погълнати от стадото шевролети, доджове, фордове, плимъти и крайслери. Моделите бяха най-различни — седани и пикапи четири по четири, купета и двуместни кабриолети. Връхлитаха прелеза в неспирен поток. Бързащи да се приберат у дома, облекчени, доволни и все още възбудени от изпълнения дълг.