Читать «Омагьосано странство» онлайн - страница 9

— Преди няколко дни — отвърна му Друуд.

Той престана да кърпи мрежата си и приседна до лодката. Вече започваше да остарява, отбеляза си наум Гиб. Той си спомняше, че още едно време го наричаха Старият Друуд, въпреки че беше млад. Но сега годините вече си личаха и сякаш се опитваха да му покажат, че си е заслужил името — бе посивял.

— Имам намерение да потърся малко дърва — там, на брега — каза Друуд. — Отвъд реката е останала само върба, а тя не гори добре.

С поклащаща се походка от колибата се появи Мисис Друуд. Тя говореше с висок, писклив глас.

— Стори ми се, че чух нечий глас. Ти ли си, млади Гиб? Тя погледна към него със слабите си очи.

— Здравейте, мисис Друуд — поздрави я Гиб. — Радвам се, че сте ми съседи.

— Сигурно няма да останем за дълго — каза Друуд. — Само искаме да натоварим малко дърва.

— Колко сте събрали до сега?

— Много малко — отвърна му Друуд. — Работата върви бавно. Няма кой да помага. Децата поеха по собствени пътища. Пък и аз не мога да работя като някога.

— На мен цялата работа не ми харесва — намеси се мисис Друуд. — Притеснявам се от многото вълци.

— Брадвата ми няма да остави някакви си вълци да ме притесняват — отвърна й Друуд.

— Значи всички деца си заминаха? — попита Гиб. — Когато ви видях последния път, Дейв и Алис все още бяха при вас.

— Алис се омъжи преди три-четири месеца — обясни му Друуд. — За един млад човек. Живее в южния край на блатото. А пък Дейв сам си построи сал — добра работа свърши. Дори не ми позволи да му помогна. Каза, че искал сам да се справи. И наистина успя — построи хубав сал. След това замина на изток. Често се виждаме — и с него, и с Алис.

— Имаме бира — каза мисис Друуд. — Искаш ли чашка? Забравих да те питам и дали си закусвал. Не се притеснявай, ще ми отнеме само минутка.

— Много ви благодаря, мисис Друуд, но вече закусих — каза Гиб. — С удоволствие, обаче, бих приел чаша бира.

— Донеси една и на мен — каза Друуд. — Не мога да оставя Гиб без компания.

Поклащайки се мисис Друуд се отправи към колибата.

 — Да, господине — каза Друуд, — не е лесно да се отиде в гората. Но ако се опитам, ще успея. Там има много хубаво дърво. Преди всичко бук и клен. Много са — при това сухи и готови за огъня. Никой не ги е докосвал с години. Единствено товарните тренове, които нощуват тук наоколо, когато ги застигне нощта, взимат малко дърва. Горе на хълма има много места, където расте хикория, а това е най-доброто дърво. Много е пътят до там, въпреки че…

— Днес съм зает — прекъсна го Гиб, — но утре, а и на следващия ден мога да ти помогна с дървата.

— Няма нужда, Гиб. Мога и сам да се оправя.

— Аз самият бих си взел малко от тази хикория.

— Добре тогава. Щом и ти имаш нужда, ще отидем заедно. Да знаеш, че страшно много ти благодаря.

— Няма защо.

Мисис Друуд се върна с три чаши бира.

— Донесох една и за мен — каза тя. — Нямаме често гости. Ще поседя при вас само, докато си изпия бирата.

— Утре Гиб ще ми помогне с дървата — каза й Друуд. — Ще съберем от онази, голямата хикория.

— Хикорията е добро дърво — каза мисис Друуд.