Читать «Омагьосано странство» онлайн - страница 128

Мери изпищя, а Корнуол извади меча си, след което бавно го свали надолу.

— Нека Бог да ни спаси — каза той.

Изглеждаше като че ли те бяха хиляди — нещо повече от сенки в сенките. Дори в мрака, те се очертаваха и можеше да се види какво представляват — огромни, груби мъже, в по-голямата си част голи, макар че някои от тях носеха кожени препаски около кръста си. Те се бяха отпуснали на коленете си, които не можеха да изправят и вървяха, превити в кръста. Носеха копия, чиито краища имаха заострен, каменен връх. Очите им хвърляха червени отблясъци в тъмнината.

Високо в яркото небе, харпиите престанаха да се издигат нагоре и отново започнаха да се спускат надолу. Те се хвърлиха в масова атака и наблюдавайки ги, Корнуол знаеше, че този път нямат никакъв шанс да ги спрат. Той протегна свободната си ръка и с нея притегли Мери до себе си.

Дивашките викове заглушиха песента на Госипър. Грубите мъже викаха обезумели и размахваха копията си към атакуващите харпии. Мъжете-сенки се приближаваха все по-близо. Изглеждаше, като че ли клисурата се бе изпълнила с тях.

Харпиите се впуснаха между издигащите се стени. Тогава изведнъж стройните им редици се развалиха. Все още намиращи се във въздуха, те се спряха и започнаха да се блъскат една в друга, размахваха крила, от които се сипеха пера. Те пищяха от изненада и настървение, а под тях мъжете-сенки виеха в триумфален екстаз.

Госипър престана да пее и извика силно: „Сега бягайте! Бягайте за живота си!“

Корнуол се обърна към Мери.

— Следвай ме — каза той. — Дръж се близо до мен. Аз ще проправям път.

Той се приведе и тръгна напред, очаквайки съпротива от натиска на телата, намиращи се около него. Но нямаше никаква съпротива. Той премина през мъжете-сенки като че ли те представляваха есенни листа, надигнати от вятъра. Джоунс, който накуцвайки тичаше пред него, се спъна, падна и изпищя, когато ранената му ръка се удари в каменната земя. Корнуол се наведе и го хвана, след което го издигна и го преметна през рамената си. Пред него всички други, включително и Мери, тичаха през мъжете-сенки. Той хвърли поглед нагоре и забеляза, че харпиите се бяха освободили от конструкциите на каменните стени на клисурата и сега се отправяха към осветеното от слънцето небе.

Пред него се виждаше светлина, струяща от мястото, където клисурата свършваше. Когато излезе през отвора, той се озова върху някаква гладка равнина. Мъжете-сенки бяха изчезнали. Той подмина. Госипър, който задъхвайки се, се придвижваше напред колкото се може по-бързо. Пред Госипър малкото бяло кученце подскачаше в някаква странна, поклащаща се походка на трите си крака. Куун галопираше от едната му страна.

Когато излязоха от клисурата, тичането им стана по-лесно. На няколко мили пред тях, върху малката равнина, заобиколена от издигащите се планини, се виждаха красиви сгради — точно както Джоунс бе казал. Те като че ли наистина бяха направени от пяна и коприна и въпреки нереалността си, криеха в себе си взимаща дъха грандиозност.

— Сега вече можеш да ме оставиш — каза Джоунс. — Благодаря ти, че ме поноси.