Читать «Царството на злото» онлайн - страница 4

Тапата изскочи с гръм.

— Я! — възкликна абатът. — Излезе най-после. Моля те, подай си чашата. Не мога да разбера защо винаги се справям толкова трудно с тапите. Има хора, които ги изваждат като на шега.

— Защото си несръчен — засмя се Харкорт. — Винаги си бил несръчен.

Абатът напълни чашата на госта си, след това и своята. Остави шишето на масата до себе си и доволен се отпусна на стола.

— Опитай го — каза той и вдигна чашата си. — Това е почти последното от специалната реколта. Останали са ми само няколко шишета. А като си помисля… едно време имахме пет бъчви!

— Да, спомням си. Няколко пъти си ми разказвал тази история. Загубил си ги при нападението.

— Така е. Загубихме почти всичко, което имахме. Загина любимият ни абат и много наши братя умряха, други се разпръснаха, търсейки убежище в горите. Постройките в двора бяха изгорени, абатството плячкосано, всичко ценно отмъкнато. Добитъкът и птиците или изклани, или откарани. Хамбарите изпразнени. Складовете и зимниците ограбени. Нищичко не остана. Ако не беше щедростта на замъка…

Каталогът на загубите на манастира, така както го бе започнал абатът, нямаше край.

— Ние бяхме късметлии — прекъсна го Харкорт. — Можахме да ги прогоним.

— И не само ги прогонихте — каза абатът. — Вие им внушихте страх от Бога. Оттогава, отпреди седем години, не е имало други нападения. Дадохте им урок, който и досега не са забравили. Е, от време на време има по някой и друг набег, който лесно отблъскваме, главно от малките същества, а те очевидно нямат пипе — елфи и феи и така нататък. Най-лоши са феите. Не могат да ни сторят нищо опасно, но ни играят долни номера. Сигурен съм, че те сториха така, че още през октомври бирата ни се вкисна. Нашият пивовар е голям майстор. Вината не беше негова. Проблемът с феите е, че се промъкват незабелязано. Онзи ден видях цяло ято, но ме отминаха.

— Между другото — каза Харкорт, — докато се връщахме от лов, видяхме дракон.

— Винаги, когато чуя някой да говори за дракони, си спомням как вие с Хю се опитахте да хванете един — каза абатът.

— Знам — рече Харкорт. — Всички познати, за мое най голямо огорчение, си спомнят за това, а никой не си спомня, че тогава с Хю бяхме само дванайсетгодишни и без капчица ум в главите. Намерихме падналото от гнездото си драконче да драска около Драконовата скала. Големите дракони знаеха, че е паднало, и крещяха и съскаха, но не можеха да отидат при него — големите дървета им пречеха. И с Хю си помислихме колко страхотно ще е, ако имаме за домашно животно малко драконче, и хич и не ни дойде наум какво ще го правим, когато порасне.