Читать «Градината на мъките» онлайн - страница 9

Той говореше с усилие, със страдалчески вид. Очите му мъжделееха и бръчките по лицето му ставаха все по-дълбоки…

— Жената, която води към идеал и състрадание! — продължи той. — Но най-страшните престъпления почти всякога са дело на жената. Тя всякога ги замисля, комбинира, подготвя… Тя ги направлява. Ако не ги извършва със собствената си ръка, понеже тая ръка често е слаба, то затуй пък в тяхната кръвожадност и непреклонност се чувствува нейното присъствие, нейната мисъл, нейният пол. „Търсете жената!“, казва мъдрият криминалист.

— Вие я клеветите! — извика знаменитият писател с жест на негодувание. — Това, което вие изтъквате за всички жени, са редки изключения. Израждане, нервозност, неврастения… дявол да ги вземе. Жената не е повече изложена от мъжа на психически заболявания… макар техните заболявания да се проявяват в чаровна и трогателна форма, и това ни кара да разбираме по-добре деликатността на нейната изящна чувствителност. Не, милостиви господине, вие сте в плачевно и — осмелявам се да ви кажа — в престъпно заблуждение. Най-чудното в жената е нейната голяма любов към живота, любов, която, както току-що ви казах, намира окончателен израз в състраданието.

— Литература, господине! Литература! И то — най-лошата от всички.

— Песимизъм, господине! Богохулство! Глупост.

— Аз мисля, че вие и двамата грешите — намеси се медикът. — Жената е по-изтънчена и по-сложна, отколкото вие мислите. В качеството на несравними виртуозки, на дивни художници на скръбта, те предпочитат зрелището на страданията пред зрелището на смъртта, сълзите пред кръвта. Получава се нещо крайно двусмислено, защото всеки вади подходящи за себе си заключения, трогва се от състрадателността на жената или пък проклина нейната жестокост, като привежда еднакво необорими доводи, като се съобразява с това дали той е разположен да й благодари, или пък да я ненавижда. Защо са тия безплодни спорове? Във вечната схватка на половете ние сме всякога победени, ние нищо не можем. Феминисти ли ще станем или ненавистници на жената, работата не се мени, понеже още не сме измислили за свое наслаждение и размножение друго по-съвършено оръдие от нея! Човекът с измъченото лице бясно жестикулираше.

— Чувайте — каза той. — Случайностите на живота — а какъв бе моят живот! — ме събраха не с някоя жена, но с действителна жена. Аз я видях свободна от всяка изкуственост, от всяко лицемерие, с които цивилизацията като с лъжлив накит покрива нейната истинска душа. Аз я видях отдадена във властта на едничък само каприз, или, ако обичате, във властта на едничките си инстинкти, в една среда, дето, наистина, тях нищо не е могло да обуздае, а всичко, напротив, ги е възбуждало. Тя не бе прикрита нито от закони, нито от морал, нито от религиозни предразсъдъци, нито от обществени приличия. Аз я видях истинска, в нейната естествена голота, обиколена от градини и страдания, от цветя и кръв… Аз мислех, че лежа на дъното на бездната, наречена човешко падение, когато се срещнах с нея. И пред погледа й, препълнен с любов, пред нейните уста, които дишат състрадание, аз почнах да се моля за надежда… аз вярвах… да, аз вярвах, че нейната любов ще ме спаси! Тая жена ме научи на престъпления, които дотогава не познавах, и ми посочи бездни на мрака, дето още не бях надничал… Вижте угасналите ми очи, устните ми, които се отучиха да говорят, ръцете ми, които треперят? Всичко туй е само за това, че я видях! Но аз не мога да я проклинам, както не проклинам огъня, който опожарява града и гората; водата, която потапя корабите; тигрите, които отнасят в дълбочината на джунглите окървавената плячка. Жената крие в себе си космическа стихийна сила, непобедима сила на разрушение, както и природата! На нея едничката лежи цялата природа. Като утроба на живота, тя, благодарение на това вече, е и утроба на смъртта… защото животът непрекъснато се възражда от смъртта. И да се унищожи смъртта — това значи да убиеш живота в неговия едничък източник на разплод…