Читать «Градината на мъките» онлайн - страница 16

Като не можех вече да разчитам на него, бях принуден да се издигам със собствените си сили и като се отървах от майчините ридания, аз се замъкнах в Париж, дето Йожен Мортен ме посрещна най-добре.

Той се издигаше малко по малко. Залагаше на ловко експлоатирани протекции в парламентарната среда, приспособенчеството на своята натура и на пълното отсъствие на избор в средствата и вече заставяше да говорят благосклонно за него в пресата, в политическия и във финансовия свят.

Веднага той се възползува от мене за мръсни работи, но и аз не закъснях, живуркайки неизменно в неговата сянка, да придобия значение подобно на неговото, от което не извлякох нищо съществено. Не ми достигаше постоянство в злото. Не че изпитвах закъснели угризения на съвестта и скоропреходни желания за честен живот; не някаква си дяволска страст, някаква си необяснима злоба ме караше да напускам най-добре уредените работи и с разтворени пръсти да стискам някое гърло с най-хищна жажда. Като притежавах първостепенни практически качества, аз нямах упорството на човек, който действува. Не се ли криеше под маската на негодник, какъвто бях аз, починал поет?

Обаче като предвиждах бъдещето и като чувствувах, че непременно ще дойде време, когато приятелят ми ще поиска да се отърве от мене, като от вечно въплъщение на компрометиращото го минало, изкусно го заплетох в разни скандални истории, при които внимателно си запазих на разположение неоспорими доказателства. Под страх от гибел Йожен трябваше вечно да ме влачи след себе си, както каторжникът веригите. В очакване на висши почести, към които го увлече мръсният поток на политическия живот — ето какви бяха неговите интриги между другите, достойни за уважение постъпки, и към какво той се отнасяше с предпочитание.

Йожен имаше официална любовница. Тя се казваше тогава графиня Борска. Не особено млада, но още красива и привлекателна. Нито полячка, нито рускиня, тя обичаше да минава за австрийка, и разбира се, считаше се за немска шпионка. Благодарение на това, нейният салон се посещаваше от най-знаменити държавници. Там много се занимаваха с политика, завързваха се флиртове и заедно с тях се вършеха какви ли не важни и подозрителни работи. Между най-усърдните посетители на тоя салон личеше левантинският финансист барон К., мълчаливо същество, с лице на потъмняло сребро, с угаснали очи, който вълнуваше борсата с гигантските си операции. Знаеше се, поне говореха, че под тая непроницаема и няма маска действуваше една от най-могъщите империи в Европа. Несъмнено това бе чисто романтично предположение, понеже в тая развалена среда никога не знаеш на какво повече да се чудиш — на развалата или пък на глупостите.

Както и да е, графиня Борска и моят приятел Йожен Мортен страстно желаеха да проникнат в играта на тайнствения барон, толкоз повече че той се противеше на явните им и несъмнени опити за сближаване с не по-малко явна и несъмнена хладина. Аз мислех, че тази хладност не се спираше даже пред изкушението да даде на нашите приятели коварен съвет, който би докарал печална развръзка. Тогава те решиха да подставят на тоя упорит барон една млада и много красива жена, истинска приятелка на тоя дом, и в същото време да ме прикрепят към тая млада и красива жена. Тя бе съгласна да допусне до себе си и двама ни — банкера като „сериозен“, мене — като развлечение. Тяхната сметка бе проста и аз я разбрах от пръв поглед: да ме нагласят на моя пост и по такъв начин да се доберат чрез мене до тайните на барона, тайни, които ще се измъкват от него в минути на нежна забрава. Това беше, тъй да се каже, политика на централизацията. Уви, демонът на злото, който ме посещава в решителни моменти, когато трябва да действувам, поиска щото това да стане другояче и щото тоя прекрасен проект да загине некрасиво в зародиша си.