Читать «Градината на мъките» онлайн - страница 13

— Но, дявол да го вземе! Изслушай ме най-после! — молеше министърът. — Не се сърди, преди да разбереш всичко.

— Аз знам само едно и то за мене е достатъчно. Ти ме продаде. Не, не! Това няма да мине така, както ти си мислиш. Сега е мой ред.

И аз крачех из кабинета, като пусках заплахи и блъсках столовете.

— Ти ме продаде! Да се посмеем… Страната ще узнае най-после що за министър си. Аз ще й покажа, аз ще открия пред нея широко душата ти. Глупак! Нима не разбираш, че си в ръцете ми — ти, твоето състояние, твоите секрети, твоят портфейл! А! Моето минало те стеснява? То оскърбява твоята срамежливост и срамежливостта на републиката? Почакай! Утре, да, утре ще узнаят всички.

Задъхах се от яд. Министърът се опита да ме успокои, хвана ме под ръка, приближи ме полека до креслото.

— Млъкни най-после! — каза той умолително. — Послушай ме, моля ти се! Е, седни де! Виж ти, дявол, който нищо не иска да разбере! Ние не познавахме твоя конкурент. По време на борбата той се показа твърде силен човек. Истински политически деец. Ти знаеш колко е ограничено числото на хората, годни да попаднат в министерството. Все едни и същи идат… а ние трябва да покажем от време на време на парламента и на страната нова фигура… а такава няма, знаеш ли ти това? Е, ние мислехме, че твоят конкурент може да бъде такава фигура. Той има всички качества, които приличат на временния министър, на министъра през време на криза… Най-после, той може да се подкупи във време на заседание, разбираш? Това е обидно за тебе, признавам. Но интересите на страната преди всичко.

— Не дрънкай глупости. Ние не сме в казармата… Работата не е в интересите на страната, над които ти се надсмиваш, както и аз. Работата се отнася до мене. Благодарение на тебе аз съм на улицата. Кредиторите ми, които разчитаха на моя успех, ядосани от моята несполука, ме преследват като заек. Ще ме секвестират. Аз даже няма днес какво да обядвам. И ти какво мислиш, че това ще мине даром. Ставаш глупав.

Министърът се усмихна. Той ме чукна фамилиарно по коляното, като каза:

— Аз съм напълно съгласен — ти не ме оставяш да кажа и дума, — напълно съм съгласен да ти дам възнаграждение…

— Удо-вле-тво-рение!

— Добре, удовлетворение!

— Пълно ли?

— Пълно! Ела след няколко дни. Аз несъмнено ще наредя това. А сега вземи 100 наполеона… Това е всичко, което ми е останало от тайните фондове.

Той прибави мило, със сърдечна веселост:

— Половин дузина такива юнаци като тебе… и бюджетът отиде!

Тая щедрост превишаваше моите надежди и незабавно успокои нервите ми.

Следните три дена прекарах в най-мръсен разврат.

II

Аз съм роден в провинцията, в семейство, което принадлежи към дребнобуржоазното общество, към това честно и добродетелно буржоазно общество, което, както ни го рисуват в официалните речи, представлява истинска Франция. Не мога да кажа, че съм се гордял с това.

Баща ми беше житар. Той бе много груб човек, недодялан, но способен в работата си. Ползуваше се с репутацията на твърде ловък човек и всичката му ловкост се състоеше в това да „изиграва хората“, както се изразяваше той. Да измами в качеството на стоката и в меренето, да накара да му купят за два франка това, що му струва два сантима и когато можеше да мине без особен скандал, да накара да му платят два пъти — такива бяха принципите му. Например той никога не продаваше овес, докато не го накиснеше във вода. Набъбналите зърна с прибавения отгоре дребен пясък удвояваха тежината и баща ми всякога съзнателно вършеше това. Той умееше да размесва в чувалите главня и други отровни семена, останали след чистенето, както и разваленото брашно с прясното. Нали нищо не бива да се губи в търговията и всичко има тежест. Майка ми, още по-нетърпима в лошите печалби, му помагаше в изобретателните грабежи и, жестока, недоверчива, водеше сметките с такъв вид, какъвто хората приемат, когато са близо до врага.