Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 213

Лоис Макмастър Бюджолд

Но тя преодоля ужаса си достатъчно, за да каже любезно, макар и доста треперливо:

— Много… много е хубава статуята. Наистина. — „Но той е гол!“ — Фиамета почти можеше да чуе възмутения вой на мислите й.

Като не знаеше дали да се усмихне, или да се озъби, Фиамета загриза кокалчето на палеца си и не каза нищо. Вдигна очи към бронзовото лице под крилатия шлем, спря поглед върху леко кривнатите ъгълчета на металните устни и разбра.

Ури би се засмял.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

За любопитните читатели бих искала да добавя по няколко думи за основните исторически източници на „Оковният пръстен“.

Този роман започна от една книга — от три книги, ако трябва да бъда точна — които от години стоят една до друга в библиотеката ми. Първото семенце от родовото ми дърво, и със сигурност най-рядката книга сред тези, дали ми вдъхновение, е една монография, издадена през 1907 и озаглавена „Благодарните мъртви, историята на едно фолклорно сказание“, написана от един мой дядо, Гордън Хол Герулд, доктор по литература от университета в Оксфорд, преподавател по английски език в университета в Принстън. Книгата се предава в семейството на майка ми. На сто седемдесет и четири страници дребен шрифт дядо Гордън проследява историята — в рамките на двайсетина страни и двайсет столетия — на едно много старо народно поверие. Съкратената версия гласи: млад мъж тръгва да си търси щастието и попада в центъра на някаква свада, свързана с тялото на длъжник, който не може да бъде погребан, докато някой не изплати дълговете му. Нашият юнак решава да се прости с парите, които е заделил за пътешествието си (чийто размер варира значително в зависимост от версията, но винаги възлиза на цялата налична сума), и длъжникът бива погребан подобаващо. Юнакът продължава по пътя си към следващите приключения и скоро разбира, че се ползва от свръхестествената помощ на благодарния дух на мъртвия, като награда за богоугодното си дело.

От неимоверното разнообразие на версии, които изпъстряха монографията като сушени стафиди, които само чакат някой да влее нов живот в тях, ставаше пределно ясно, че разполагам с универсална тема, заредена с изключителна притегателна мощ.

Тук иде ред и на още две книги, които наследих от богатата и подбрана библиотека на моя баща. „De Re Metallica“ на Агрикола15 е латински трактат от шестнадесети век върху минното дело и металургията, преведен на английски от Хърбърт и Лу Хенри Хувър (Да, президентът. Преди да влезе в политиката, той се е занимавал с минно инженерство. Съпругата му е имала научна степен по латинистика.) Агрикола вдъхнови героя на „Оковния пръстен“, срамежливия швейцарски миньорски син Тур Окс. Гномовете се родиха от една бележка под линия в същата книга. А „Автобиографията на Бенвенуто Челини“16 на свой ред даде живот на Просперо Бенефорте, както и на много други неща. Агрикола не се чете лесно, но Челини го препоръчвам горещо на всички читатели. В книгата му ще откриете златната солница, бронзовия Персей, лудия кастелан, видението в тъмницата на замъка „Свети Анджело“, както и хиляди други очарователни или страховити подробности от онези времена, както и чудесното егоистично чудовище — самия Челини.