Читать «Портата на Птолемей» онлайн - страница 3

Очите му се присвиха; обърна камата и я хвана с палеца и показалеца си за лъскавия блестящ връх. Тя леко потрепна. Сега преценяваше разстоянието — все още не беше пропускал целта, от Картаген⁶ до Колхида⁷. Всеки хвърлен от него нож бе стигнал до съответното гърло.

Китката трепна; при полета сребърната дъга на ножа преряза въздуха на две. Падна с мек звук, заби се до дръжката във възглавницата, на два сантиметра от врата на детето.

Убиецът застина неуверено, все още клекнал на перваза. На обратната страна на ръцете му имаше кръстосани белези, които го означаваха като един от опитните в мрачната академия. Опитният никога не пропускаше мишената си. Хвърлянето беше точно, прецизно насочено… и все пак бе пропуснал. Дали жертвата не бе помръднала в съдбоносния момент? Невъзможно — момчето спеше дълбоко. Той извади втора кама⁸. Още едно внимателно прицелване (убиецът усещаше братята си зад и под себе си на стената: чувстваше мрачната тежест на нетърпението им). Трепване на китката, светкавична дъга…

С мек звук втората кама се заби във възглавницата на два сантиметра от другата страна на врата на принца. Както спеше, може би сънуваше, ъглите на устата му потрепнаха в призрачна усмивка.

Убиецът се намръщи зад черната мрежа на шала, който покриваше лицето. От туниката си извади платнена лента, стегнато сплетена на въже. От седем години, когато Отшелникът му беше заповядал първото убийство, гаротата никога не го бе подвеждала, ръцете му никога не бяха му изневерявали⁹. Тих като леопард, той се плъзна от перваза и се прокрадна по осветения от луната под.

Момчето промърмори нещо в леглото си. Размърда се под чаршафа. Убиецът застина неподвижно като черна статуя в средата на стаята.

Отзад двама от другарите му се промъкнаха на перваза. Чакаха, наблюдаваха.

Момчето въздъхна леко и отново притихна. Лежеше по гръб сред възглавниците си, а от двете му страни се подаваха дръжки на ками.

Изминаха седем секунди. Убиецът отново се раздвижи. Той се промъкна зад възглавниците и уви краищата на връвта около ръцете си. Сега беше точно над детето. Наведе се бързо и постави връвта върху гърлото му…

Очите на момчето се отвориха. Протегна се, сграбчи лявата китка на убиеца и без усилие го засили с главата напред към най-близката стена, прекършвайки врата му като тръстиково стъбло. Измъкна се от копринения чаршаф и с един скок застана с лице към прозореца.

Горе на перваза, с очертани на фона на лунната светлина силуети, двама от убийците изсъскаха като каменни змии. Смъртта на другаря им представляваше оскърбление за колективната им гордост. Единият измъкна от наметалото си тръбичка от кост; от една дупка между зъбите си изсмука малко топче с тънка обвивка, пълно с отрова. Сложи тръбичката на устните си и духна. Топчето се стрелна през стаята, насочено към сърцето на детето.

Момчето подскочи; топчето се разби в една от колоните, опръсквайки я с течност. Из въздуха се понесе облаче от зелени изпарения.

Двамата убийци скочиха в стаята — единият на една страна, другият на друга. Сега те стискаха ятагани в ръцете си и описваха с тях сложни движения над главите си, а тъмните им очи оглеждаха стаята.