Читать «Портата на Птолемей» онлайн - страница 2

Вървяха на пръсти, без да оставят следи по високата, мокра трева. Наметалата им се ветрееха зад тях, накъсвайки сенките им на неуловими парченца. Какво можеше да се види ли? Нищо, освен поклащани от вятъра листа. Какво се чуваше ли? Нищо, освен въздишките на вятъра сред палмовите листа. Нищо не се виждаше или чуваше. Един джин-крокодил, който стоеше на пост край свещения басейн, изобщо не ги усети, въпреки че минаха на една люспа разстояние от опашката му. За хора не беше никак лошо.

Жегата от през деня бе само спомен; сега беше хладно. Над двореца светеше студената кръгла луна, обливайки в сребристо покривите и дворовете¹.

Далеч зад стената огромният град шумеше в нощта: колелета тракаха по черните пътища, далечен смях се носеше от квартала на удоволствията край кея, приливът се разбиваше в камъните. По прозорците светеха лампи, в огнищата грееха въглени, а от върха на кулата до пристанищната порта гореше огромният стражеви огън и изпращаше съобщението си навътре в морето. Отражението му танцуваше по вълните като някаква дяволска светлина.

Стражите на постовете играеха хазартни игри. В залите с колони прислужниците спяха на легла от рогозки. Портите на двореца бяха залостени с три греди, всяка една по-дебела от човек. Ничии очи не бяха обърнати към западните градини, откъдето идваше смъртта, скрита като скорпион, на четири чифта безшумни крака.

Прозорецът на момчето се намираше на първия етаж на двореца. Под стената се свиха четири черни сенки. Водачът им даде сигнал. Една по една, те се притиснаха към зидарията; една по една, те започнаха да се катерят, увиснали на върха на пръстите си и на ноктите на големите пръсти на краката². Така те се бяха катерили по мраморни колони и водопади от лед от Масилия³ до Хадхрамаут⁴; тези груби каменни блокове за тях бяха лесна работа. Вървяха нагоре като прилепи по стената на пещера. Луната проблясваше по някакви лъскави неща, стиснати между зъбите им.

Първият убиец стигна до перваза на прозореца: скочи като тигър на него и надникна в залата.

Стаята бе обляна от лунна светлина; сламеникът беше осветен сякаш бе ден. Момчето лежеше заспало, неподвижно, като някой, който вече е мъртъв. Тъмната му коса падаше свободно върху възглавниците, бялото му като на агне гърло се открояваше върху коприната.

Убиецът взе камата от зъбите си. С тиха решителност огледа стаята, преценявайки размерите и възможността за клопки. Беше голяма, сенчеста и без никаква показност. Три колони подпираха тавана. В далечния край имаше врата от тиково дърво, залостена отвътре. До едната стена стоеше отворен сандък, наполовина пълен с дрехи. Видя трон, върху който беше метнато старо наметало, сандали, лежащи на пода, легенче от оникс, пълно с вода. Във въздуха се носеше лекият аромат на парфюм. Убиецът, за когото такива миризми бяха упадъчни и порочни, сбърчи нос⁵.