Читать «Хероинова одисея» онлайн - страница 7

Отвори очи, но не виждаше нищо. Опита да помръдне. Не го болеше никъде. Явно бе умрял. Заслужаваше си го. Докосна главата си и усети студените си пръсти. Едва ли мъртвите чувстват студ. Може би беше в Ада и бе обречен на страданието, от което се страхуваше най-много — смърт в лед и мраз. Пристъпи и се спъна в нещо. Това, в което се спъна, отлетя и се удари в стената някъде пред него с метален трясък. Фенерът! Дано още да работи! Кхан клекна и започна да опипва студената скала пред себе си. Не беше умрял, поне засега. Намери фенера и опита да светне. След третия опит успя. Огледа се.

Пещерата си беше цяла — всичко си беше на мястото. Нямаше дупки от експлозии, овъглена плът или изкривено желязо. Всичко това бе само измислица… Дали полудяваше? Дали не се беше побъркал от постоянния мрак и тягостната атмосфера…

Забеляза блещукане далеч пред себе си. Беше го усетил още в мрака. Имаше избор — да продължи или да се върне. Беше си съставил система по разклоните и щеше да намери обратния път лесно. Но не бе дошъл до тук, за да се връща. И без това за него животът без доказателство къде е бил и какво е преживял, бе равносилен на смърт. Отправи се натам с гордо вдигната глава и с фенера като единствено оръжие — арбалетът не се виждаше никъде…

Когато приближи видя, че светлината идва от стената, където като че свършваше тунела. Светещата стена се простираше наляво и надясно поне по десет метра, а тавана не се виждаше. Остави фенера на скалата и се приближи. Не бе направил и две крачки, когато отнякъде изскочи светкавица и порази фенера му. Светлинката угасна, а Кхан отстъпи крачка назад. Все още виждаше стената. Обхващаше го някаква странна еуфория и лесно преживя загубата на фенера. Отново пристъпи и светкавицата отново просветна. Този път почти разтопи парчето безполезно желязо, в което се беше превърнал скъпоценният прожектор… Момчето вече не се интересуваше какво става зад него. Докосна стената и ръката му леко премина през нея. Когато я отдръпна, и тя блещукаше. Но блещукането не остана само по ръката му — през цялото му тяло премина тръпка на облекчение, като че всичките му проблеми бяха решени. Нямаше време за размисъл. Той пристъпи…

…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…

…после

отново беше той. Краката му се огънаха, но успя да се задържи прав. Отново бе в безкрайно помещение, но това бе ярко осветено и не беше празно. Нямаше стени, или поне той не можеше да ги види. Краката му сами го понесоха нанякъде. От всички страни беше заобиколен от невероятно високи рафтове, които вероятно бяха организирани по някакъв непонятен нему начин. Искаше да извика „Ееееей“ или да се радва, че все пак е някъде — но от друга страна изобщо нямаше представа къде е и, като се има предвид, че никой не се беше върнал, едва ли имаше защо да е щастлив, че е дошъл тук… Но ако искаше да обвинява някого, че е стигнал дотук, то това бе самият той. А и с обвинения нищо нямаше да постигне — единственият изход бе да разбере къде е и да намери обратния път…