Читать «Хероинова одисея» онлайн - страница 4

Изведнъж нещо се омота около левия му глезен… Кхан не се изплаши; по-скоро бе възбуден от хапчето… Обърна се, гмурна се и хвана арбалета. Не видя нищо, но стреля на сляпо. Устройството зареди нова стрела. Момчето обърна фенера и освети мястото под себе си. Устата му се отвори от ужас и удивление. Изскочи на повърхността и с пълна скорост заплува към отсрещния бряг. Постелката и провизиите му се бяха намокрили, но не му пукаше…

Но нито брегът приближаваше, нито ерктите зад него изоставаха… Само бе чувал за тях — предполагаше се, че живеят в Раматата, но нямаше жив човек, който да ги е виждал — всичко бе само разкази! Представляваха мощни тела с риби опашки, завършващи с дълъг израстък и остър шип. Главите им нямаха кожа и Кхан можеше да види (,ако имаше време да се обърне, но и така въображението му вършеше своето) мускулите, разпъващи лицата им в грозни гримаси, оголващи двуредните им, остри като кинжал зъби… Усещаше по краката си бясното им блъскане с опашки в невероятно усилие да го догонят… Нямаше да им се даде!…

А водата изведнъж бе станала ледено студена. Задъхваше се от напрежение; сърцето му щеше да се пръсне… Ето го и брега!… Не, това не бе брега, а самотна стърчаща над водата скала. Момчето бързо се изкатери и застана на върха й. Хвана фенера в лявата си ръка, а арбалета в дясната и зачака атаката. От водата се показа една, носле още една и още една, и още,… десетки озъбени физиономии го гледаха, можеше да усети ужасният им, вонящ на смърт дъх… Стреля в една, после в друга, но дори пронизани от иначе смъртоносните стоманени жила, съществата продължаваха да изскачат от водата и да тракат със зъби. Едно от тях, видимо по-голямо от другите, скочи над водата и блъсна Кхан с тялото си. „Край!“, каза си той, прекатурвайки се назад…

… и падна на брега. Виждаше виолетови и зелени точици, които танцуваха около него, краката му бяха отмалели, все още дишаше тежко, но беше жив!

Когато отново можеше да си поеме дъх, Кхан се зачуди дали тази пещера не е наистина омагьосана… дали щеше да намери пътят навън… И все пак това бе брега. Нямаше стърчащ от водата камък, само песъчлива кал, която след няколко метра отново преминаваше в скала…

Събра сили и се надигна. Раменете го боляха, вероятно от бясното плуване; знаеше, че скоро ще го заболят и краката. Но беше отишъл твърде далеч, за да се върне. Рискуваше прекалено много — може би това беше чист егоизъм — или пък беше себеотрицание; но той бе решил да слезе до дъното и да разбере какво има там. Искаше да излезе после и да каже на другите: „Ето, няма нищо страшно. Някакви си зли духове и водни чудовища — нищо, с което да не мога да се справя…“. Всъщност предпочиташе да умре по пътя надолу, отколкото по обратния път назад. Не можеше да се върне — гордостта и самоувереността му бяха прекалено големи, за да си признае, че е сгрешил и е направил глупост. Никога не бе могъл да го направи — най-малко сега, когато на карта бяха честта и името му. Понякога чувстваше, че наранява хората така, но чувството му за справедливост го караше винаги да казва истината, колкото и ужасна да бе тя за другите. Обвиняваха го, че не вижда истината за себе си. Вярно, не я възприемаше; но не защото не вярваше, че е такъв какъвто е — напротив — чувството му за самокритика го караше понякога да живее като аскет, защото е открил у себе си нещо, което мразеше у другите и им го беше показал. Проблемът идваше от това, че не виждаше никого достоен да му покаже грешките. Вярно, превъзхождаше повечето деца, но това се превръщаше в мания… И сега с хапчето — чудеше се дали го е направил от желание да вкуси забраненото, непознатото; или за да докаже на другите колко е велик. Но не, той знаеше — нямаше нужда да доказва никому нищо — просто не беше достатъчно луд за да направи без чужда помощ това, за което бяха мечтали с другите деца откакто се помнеше — да убият дракона в Дупката…