Читать «Ерик» онлайн - страница 59

— Случайно да си позволяваш да ми противоречиш?

Васенего се поколеба. Въпреки че дълбоко в себе си имаше Краля за отвратителен, беше демон, а демоните силно вярват в старшинството и йерархията. Прекалено много на брой млади демони ги притискаха отдолу, за да могат старшите лордове да си позволят открито да демонстрират начини за провеждане на кралеубийство и преврат, независимо как ги провокират към подобно действие. Васенего си имаше свои собствени планове. Няма смисъл да разваля всичко сега.

— Не, ваше величество — каза. — Но това означава, ваше величество, че порталът на ужаса вече не е…

— Действай!

* * *

Багажът пристигна на портала на ужаса. Няма как да се опише колко си ядосан след като почти си претичал два пъти по продължението на пространствено-времевия континиум, а Багажът поначало си беше доста раздразнен.

Погледна пантите. Погледна ключалките. Малко отстъпи назад и като че ли прочете новата бележка над портала.

Вероятно тя още повече го разядоса, въпреки че за Багажа нямаше никакъв сигурен начин да познаеш, защото прекарваше по-голямата част от времето си отвъд, така да се каже, хоризонта на обичайната враждебност.

Дверите на Ада бяха древни. Не само на времето и жегата се дължеше изпичането на дървото, превърнало се в нещо като черен гранит. Прихванали бяха от страховитото и скучно зло. Дверите бяха нещо повече от предмети, които просто запълват дупки в стената. Достатъчно схватливи бяха, за да имат някаква смътна представа какво вероятно им крои бъдещето.

Наблюдаваха как Багажът се затътри назад по пясъка, как нагъна крачетата си и се сви на пясъка, готов да скочи.

Ключалката щракна. Езичетата бързичко се прибраха самички. Големите резета рязко се измъкнаха от гнездата си. Вратите доброволно се отвориха широко и се подпряха на стената.

Багажът се отпусна. Изправи се. Пристъпи. Тръгна едва ли не наперено. Мина между пресилилите се панти и когато почти беше влязъл, се обърна и дяволски здравата ритна най-близката част от вратата.

* * *

Имаше някакво голямо колело, което се пускаше в движение чрез ходене. Не задвижваше нищо и притежаваше изключително скърцащи части. Олицетворяваше една част от по-вдъхновените идеи на Астфгл. Нямаше никакво друго приложение, освен да покаже на няколкостотин люде, че ако според тях животът им е бил твърде безсмислен, то значи още нищо не знаят.

— Не можем вечно да си останем тук — обади се Ринсуинд. Нужно е да правим разни неща. Например, да ядем.

— Ето огромното предимство да бъдеш прокълната душа — каза Понсе да Куърм. — Всичките стари телесни грижи отмират. Естествено, получаваш изцяло нов набор от грижи, но винаги ми се е струвало уместно да търся доброто във всяко лошо.

— Кажжгоде! — намеси се папагалът, седнал на рамото му.

— Само като си помисля — каза Ринсуинд — Никога не съм подозирал, че и животните могат да отидат в Ада. Но много добре разбирам защо в този случай са направили изключение.

— Да те таковам, магьоснико!

— Защо пък не ни търсят тук, ето това не разбирам — отбеляза Ерик.

— Млъквай и продължавай да вървиш — каза Ринсуинд. — Тъпи са, ето защо. Не могат и да си представят, че ще направим нещо такова.