Читать «Ерик» онлайн - страница 32

Тери Пратчет

— Не се тревожи относно частта „накъде“ — отговори. — Моят опит показва, че тя се нарежда от само себе си. Важното е бягането „от“.

* * *

Капитанът предпазливо надигна глава над барикадата и се озъби:

— Това е само една кутийка, сержант — отсече. — Дори не би могла да побере и един-двама души.

— Моля да ме прощавате, сър — каза сержантът с лице на човек, чийто свят доста се бе променил само за няколко кратки минути. — Поне четирима е побрала, сър. Ефрейтор Непотребников и неговото отделение, сър. Изпратих ги да я отворят, сър.

— Пиян ли си, сержант?

— Още не, сър — с чувство отвърна сержантът.

— Кутийките не ядат хора, сержант.

— После тя се ядоса, сър. Вижте какво направи с портите.

Капитанът отново надникна над изпотрошените греди.

— Предполагам, че са й пораснали крачета и е дошла до портите, нали? — беше саркастичен.

Сержантът се ухили с облекчение. Изглежда най-сетне се оказаха на една и съща дължина на вълната.

— Познахте от раз, сър — каза. — Крачета. Стотици, дребни и противни, сър.

Капитанът кръвнишки го изгледа. Сержантът придоби онова безизразно изражение, което се предаваше от един военнослужещ от сержантския състав на друг още от времето, когато един протоземноводен казал на друг, по-нискостоящ протоземноводен да събере взвод от тритони и да Превземе Оня Бряг. Капитанът беше осемнадесетгодишен и току-що излязъл от академията, където бе завършил с отличие предмети като Класически тактики, Прощални оди и Военна граматика. Сержантът беше петдесет и пет годишен и вместо образование около четирийсет години бе прекарал във водене или отбиване на атаките на харпии, човеци, циклопи, фурии и ужасяващи предмети на крака. Почувствува се измамен.

— Е, ще я огледам, сержант…

— … не е добър план, сър, ако мога да…

— … и след като я огледам, сержант, ще последват неприятности.

Сержантът му отдаде чест.

— Тъй вярно, сър — думите му бяха пророчески.

Капитанът изсумтя, изкатери се над барикадата и пое към Кутията. Тя си седеше тихо и кротко сред опустошението, което бе сътворила. Междувременно сержантът се шмугна зад най-яката дъска, която успя да открие и с абсолютна непоколебимост нахлупи шлема си надолу, плътно над ушите.

* * *

Ринсуинд се прокрадваше по улиците на града, а Ерик се мъкнеше подир него.

— Ще намерим ли Еленор? — попита момчето.

— Не — Ринсуинд беше непоколебим. — Това, което ще направим, е да намерим друг изход. И ще излезем през него,

— Не е честно!

— Тя е с хиляди години по-стара от тебе! Разбирам, привлича те зрялата жена, това е хубаво, но нищо добро няма да излезе от това.

— Настоявам да ме отведеш при нея — заяви Ерик. — Повелявам ти да ми се подчиниш!

Ринсуинд така внезапно спря, че Ерик се блъсна в него.

— Слушай — каза. — Намираме се в разгара на най-именито идиотската война, водена някога, всеки миг хиляди войни ще се вкопчат в смъртна схватка, а ти искаш да тръгна да ти търся това надценено лице от женски пол и да й кажа, приятелят ми иска да знае дали ще излизаш с него. Е, няма да го направя.

Ринсуинд стигна дебнешком до друга порта в градската стена. Тя беше по-малка от главната, не се охраняваше и в нея беше вградена малка вратичка. Ринсуинд дръпна резетата.