Читать «Ерик» онлайн - страница 33

— Всичко това няма нищо общо с нас — каза той. — Ние дори не сме се родили още, не сме достатъчно пораснали, за да се бием, не е наша работа и няма да предприемаме никакви действия повече, за да нарушаваме хода на историята, ясно ли е?

Отвори вратичката — действие, което спести някое и друго усилие на цялата ефебианска армия. Точно се канеха да почукат.

* * *

През целия ден се носеше тътена от битката. По-късно тя бе документирана от историците, които се впуснаха да пишат надълго и нашироко за отвлечени красавици, за съставяне на флотилии, за строеж на дървени животни, за двубои между герои, а изобщо пропуснаха да отразят ролята, изиграна от Ринсуинд, Ерик и Багажа. Ефебианците забелязали, обаче, че тсортейските войници тичали доста ентусиазирано към тях… не толкова разгорещени да влизат в битка, колкото разпалени да бягат от нещо друго.

Историците пропуснаха да отбележат и още един интересен факт относно древното военно дело, а именно че по онова време то е било твърде примитивно и военните действия са се водели само между войниците и не са ставали достояние на широката общественост. Общо взето, всеки е знаел, че ще спечели едната или другата страна, че на няколко генерала без късмет ще им отрежат главите, че на победителите ще бъдат изплатени огромни суми, че всички ще се приберат у дома за жътвата и че проклетницата ще трябва да си реши на коя страна е, нахалницата му с нахалница.

Тъй че тсортейсксият живот си течеше общо взето както обикновено, а гражданите заобикаляха тук-таме воюващите групички или пробваха да им продадат кебапчета. Някои от по-предприемчиво настроените взеха да разглобяват дървения кон и да го продават за сувенири.

Ринсуинд не се и опитваше да ги разбира. Седеше си в някакво улично кафене и наблюдаваше развитието на разпалена битка между тезгяхите на пазара, така че между виковете „Пресни маслини, моля!“ се чуваха писъците на ранените и крясъци от рода на „Варди се, моля, сега ще стане меле“.

Най-трудни за разбиране бяха сцените, когато войниците се извиняваха на клиентите, които случайно бяха блъснали. Още по-трудно беше да убеди собственика на кафенето да приема монета с лика на някои, чийто пра-пра-пра-дядо още не се беше родил. За щастие Ринсуинд успя да го убеди, че бъдещето, всъщност, е просто една друга държава.

— И една лимонада за момчето — добави той.

— Родителите ми позволяват да пия вино — възпротиви се Ерик. — По една чаша.

— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ринсуинд. Собственикът усърдно избърса масата, като замаза разлетите утайки и остатъци от ароматно вино.

— За битката, нали? — каза той.

— В известен смисъл — предпазливо отвърна Ринсуинд.

— Не бих се скитал твърде много наоколо — продължи собственикът. — Казват, че някакъв цивилен пуснал ефебианците да влязат — не че имам нещо срещу ефебианците, те са си екстра хора — прибързано добави, докато групичка воюващи мина на бегом край тях. — Казват, че не бил оттук. Непочтено е да използваш цивилни. Издирват го, за да даде после обяснение. — С ръката си замахна така, сякаш кълцаше нещо.