Читать «Ерик» онлайн - страница 29

— „Будоа“? — попита Ринсуинд.

— Би трябвало да си има „будоа“ — самодоволно отбеляза Ерик. — Чел съм книжки. Изляга се на него.

— Кажи ми — каза Ринсуинд, — усещал ли си някога необходимост да си вземеш студена вана и да потичаш по игрището?

— Никога.

— Заслужава си да опиташ.

Чу се далечно дрънчене, сякаш се затваряха две големи порти. На Ринсуинд му се стори, че чува гласове, заглъхващи в далечината и кискане. Не беше особено приятно кискане, по-скоро беше подигравателно хихикане и не вещаеше нищо добро за някой. Ринсуинд имаше твърде добра представа за кого.

Беше спрял да се чуди как се е озовал тук, където и да беше това „тук“. Поне нищо особено ужасяващо не му се случваше в момента. Вероятно беше само въпрос на време.

Поопипа наоколо и пръстите му попаднаха на нещо, което след огледа в светлината на най-близката дупка от чеп, се оказа въжена стълба. По-нататъшното опипване на корпуса, или каквото и да беше това, го доведе до контакт с малък, кръгъл люк. Залостен от вътрешната страна.

Изпълзя обратно до Ерик.

— Има врата — прошепна му.

— Накъде води?

— Стои си, където е, според мене — каза Ринсуинд.

— Открий къде извежда, демоне!

— Може да се окаже неудачна идея — предпазливо каза Ринсуинд.

— Действай!

Ринсуинд мрачно отпълзя към люка и сграбчи резето.

Люкът се отвори със скърцане.

Там долу — доста там долу — се виждаше влажен чакъл, по който бризът влачеше няколко парцалчета утринна мъгла. С малка въздишка Ринсуинд разви стълбата.

Две минути по-късно стояха в здрача на онова, което имаше вид на просторен площад. През мъглата прозираха няколко сгради.

— Къде сме? — попита Ерик.

— Откъде да знам.

— Не знаеш ли?

— И представа си нямам — отвърна Ринсуинд. Ерик хвърли кръвнишки поглед към обвитата в мъгла архитектурата.

— Никакъв шанс да открием най-красивата жена на света в дупка като тая — отбеляза.

На Ринсуинд му хрумна да провери от какво бяха слезли току-що. Погледна нагоре.

Над тях — много над тях — подкрепян от четири масивни крака, които стояха на огромна платформа на колела, несъмнено стърчеше огромен дървен кон. По-точно, задникът на огромен дървен кон.

Строителят би могъл да постави люка за излизане на по-достойно място, но поради причини, свързани със собственото му чувство за хумор, очевидно се бе отказал да го направи.

— Ъ-ъ — каза Ринсуинд.

Някой се изкашля.

Ринсуинд погледна надолу.

Разнасящите се мъгли сега разкриха широк кръг въоръжени мъже, много от които се хилеха, а всички носеха бездушни, но най-вече остри дълги копия, масово производство.

— А-ха — каза Ринсуинд.

Отново погледна нагоре към люка. Сега наистина му стана ясно.

* * *

Единственото нещо, което не разбирам — каза началникът на стражата — е: защо сте двама? Очаквахме около стотина.

Изтегна се назад на столчето, с големия си шлем с пера в скута и мила усмивка на лицето.

— Честно казано, ефебианци! — каза. — Май ни взимате нещо на подбив! Сигурно ни имате за вчерашни! Цяла нощ само се кове и реже с триони, после се явява проклет грамадански дървен кон пред портите. Затова пък си мисля — чудно, дяволски грамадански кон с отдушници. Аз забелязвам такъв вид малки подробности, ясно. Отдушници. Зат’ва събирам момчетата, притичваме навън рано-рано и го довличаме тук зад портите, както си е според очакванията. После се спотаяваме, така, около него и чакаме да видим к’во ще изкиха. Тъй да се каже. Тъй — завря небръснатата си физиономия близо до Ринсуинд — имате избор, ясно? Място горе или място долу — както искате. Само трябва да си отворя устата. Ако играете на диск с мене и аз ще играя с вас¹³.