Читать «Ерик» онлайн - страница 26

Беше се озовал там в резултат на сложна поредица от събития, включващи значително количество кряскане, облак от пера и трима тезуменски жреца с много подути пръсти.

— Върховният жрец точно изпълнява кажжгоде-то в чест на Куезоверкоатъл — разговорливо продължи той. — Привлекли сте значителна тълпа зяпачи.

— Предполагам, че не би скочил тук долу да прегризеш тези въжета, а? — запита Ринсуинд.

— В никакъв случай.

— Така си и знаех.

— Слънцето скоро ще се покаже — продължи папагалът.

Ринсуинд почувствува, че гласът му е ненужно ведър.

— Ще се оплача от това, демоне — мрънкаше Ерик. — Само почакай мама да научи. Родителите ми са влиятелни хора, да знаеш.

— Уф, добре де — немощно каза Ринсуинд. — Защо не вземеш да кажеш на Върховния, че ако изтръгне сърцето ти, майка ти още утре ще бъде в училище, за да се оплаче.

Тезуменските жреци извършиха дълбок поклон към слънцето, а всички в тълпата долу извърнаха очи към джунглата.

Където ставаше нещо. Чуваше се шум от трошене на храсталаци. Тропическите птички изригваха с крясъци от дърветата.

Ринсуинд, естествено, не можа да види всичко това.

— Изобщо не трябваше да искаш да ставаш владетел на света — каза. — Имам предвид, какво си очаквал? Не би могъл да очакваш хората да се радват щом те видят. Никой не се радва, когато се появи хазяинът.

— Ама те ще ме убият!

— Това е начинът да ти кажат, метафорично, че им е писнало да те чакат да пребоядисаш и да оправиш канализацията.

В този момент в цялата джунгла цареше пълен хаос. Животните презглава изскачаха от храстите, сякаш бягаха от огън. Звукът от няколко тежки тупвания свидетелствуваше, че падат дървета.

Най-сетне обезумял ягуар изскочи с гръм и трясък от храсталаците и се спусна на големи скокове по издигнатата над мочурището пътека. Няколко метра зад него беше Багажът.

Целият беше в лиани, листа и в перата на различни редки птици на джунглата, някои от които сега бяха още по-редки. Ягуарът би могъл да го избегне, ако бягаше на зигзаг по пътеката, но обзелият го идиотски ужас му попречи. Допусна грешката да се обърне, за да види какво го следва.

Беше последната му грешка.

— Знаеш ли, онази, твоята кутия — каза папагалът.

— Какво? — попита Ринсуинд.

— Носи се насам.

Жреците присвиха очи и се вторачиха в тичащата фигурка долу в далечината. Багажът си имаше доста праволинеен начин за справяне с обектите, разположени между него и предначертаната цел: не им обръщаше внимание.

Точно този миг, противно на всичките им инстинкти, с огромно безпокойство, за най-голямо свое нещастие, в пълно неведение относно текущите събития, самият Куезоверкоатъл избра, за да се материализира на върха на пирамидата.

Няколко жреца го забелязаха. Ножовете изпопадаха от пръстите им.

— Хей — изписка демонът. Останалите жреци се обърнаха.

— Така. А сега искам всички вие да внимавате — изписка Куезоверкоатъл, свил на фуния малките си ръчички около основната си уста в усилие да бъде чут.

Много конфузна ситуация. Беше се забавлявал в ролята си на тезуменски бог, не на шега бе впечатлен от предаността и всеотдайността на тезуменците към своя дълг, поласкан беше от невероятната статуя, копие на действителността, върху пирамидата и наистина го болеше, че е принуден да разкрие — една важна подробност в статуята не е вярна.