Читать «Човекоядци» онлайн - страница 7

На практика, разбира се, самите дървета не пееха. Уейд го знаеше, но не се замисляше често за това. По-скоро беше склонен да приеме, че е така. Рядко мислеше за музиката по друг начин, освен като присъща на дърветата, и пренебрегваше малките същества вътре, които в действителност я създаваха, а дърветата им служеха за клавиатура. Същества? Това бе всичко, което знаеше. Насекоми, вероятно колонии от насекоми във всяко дърво, а може би дори нимфи или елфи, или други някакви творения, с които гъмжат детските приказки. Макар че е глупаво, каза си той, елфи там вътре няма.

Всяко насекомо, всеки горски дух даваше своя малък принос в общото оркестриране, подчинено на мисловните трептения на диригентите. Диригентите измисляха музиката, задържаха я в мозъка си, а съществата в дърветата откликваха.

Така погледнато, не звучи толкова хубаво, помисли си Уейд. Премислянето разваляше красотата. По-добре да възприемам и да се наслаждавам без обяснения. Навремени идваха хора, не много често, хора от плът и кръв, хора от някой търговски гарнизон на планетата. Идваха да записват музиката и си отиваха. Уейд не проумяваше как е възможно да си отидеш след като веднъж си я чул. Смътно си спомняше, че все пак има начин да се имунизираш срещу магията й, за да можеш да си тръгнеш — да притъпиш сетивата си до степен тя да не може да те обсеби. Уейд потръпна от тази мисъл. Това беше светотатство. Но не по-голямо, отколкото да запишеш музиката и да я изпълняват земни оркестри. Дали земен оркестър щеше да я свири така, както той я слушаше тук всяка вечер? Само да можеха земните ценители да я чуят такава, каквато звучеше тук, в тази древна котловина!

Когато дойде землянинът, Уейд вече се беше скрил. Можеше да бъде някой от тези, които се опитваха да го върнат, да го откъснат от музиката на дърветата.