Читать «Човекоядци» онлайн - страница 6

— Ти знаеше — твърдо му напомни Харпър, — че стандартната цена за симфония са два бушела тор. Защо трябваше да удариш Кадмор с половин бушел?

— Боже! — възкликна Макензи. — Кадмор си нямаше понятие, беше готов да ме разцелува и за бушел и половина!

— Не е там работата. Фирмата иска да сме начисто с всеки, с когото търгуваме, дори това да е просто едно дърво.

— Знам — сухо отвърна Макензи. — Знам си урока.

— Точно така — каза Харпър. — И затова ще вземеш Нели. — Загледа Макензи над чашката на лулата си. — Тъкмо да съм сигурен, че няма да го забравиш отново.

Човекът, който на Земята беше известен като Дж. Едгъртън Уейд, приклекна на ниския хълм, спускащ се към Мелъди Боул. Мътно, Червеното слънце се плъзгаше към пурпурния хоризонт и скоро, Уейд знаеше това, дърветата щяха да засвирят редовния си вечерен концерт. Той се надяваше, че отново ще чуе удивителната нова симфония на Алдер. Мисълта за нея го накара да потръпне в екстаз. Потръпна отново, като си помисли за залязващото слънце. Скоро щеше да се спусне вечерният хлад.

Уейд нямаше живо наметало. Хранителните му припаси, скрити в малката пещера на хълма, бяха на привършване. Корабът му, смачкан при неумелото приземяване на планетата преди близо година, представляваше ръждясала купчина. Дж. Едгъртън Уейд беше почти на края на силите си и го съзнаваше. Странно, но не му пукаше. Откакто беше дошъл тук, сред хълмовете, живееше в свят от красота. Вечер след вечер слушаше концертите. Това ми стига, каза си той. След една година с такава музика всеки може да си позволи лукса да умре.

Обходи с очи малката долина, представляваща Боул, видя дърветата, наредени в правилни редици, сякаш някой ги беше посадил така. Някаква разумна сила, преди много години настанила се в този хълмист край като него сега, заслушана в музиката.

Той знаеше обаче, че няма никакви доказателства, поддържащи такава хипотеза. Никакви останки от градове не бяха открити в този свят. Никакви следи, че цивилизация в земния смисъл на думата е съществувала тук. Нищо не подсказваше, че цивилизована раса някога е отправяла поглед към долината, че е имала нещо общо с планирането на Боул.

Така беше — нищо друго, освен тайнствените знаци върху хълма над пещерата, където криеше храната си и спеше. Драскулки, които не приличаха на никоя позната писменост. Може да са дело на други пришълци, които също като него са дошли да слушат музика, докато смъртта не ги е сполетяла.

Все още приведен, Уейд се завъртя на пети. Можеше да надраска собственото си име наред с другите драсканици. Както се попълва хотелска регистрация. Самотно име, издълбано върху самотна скала. Мрачно име, кратък помен — и това щеше да бъде единственият надгробен паметник, който някога би имал.

Музиката щеше да започне скоро и тогава той ще забрави пещерата, храната, която беше на привършване, ръждясващия кораб, който никога няма да го отведе отново на Земята, дори ако поиска да се върне. А той не искаше, не можеше да се върне. Боул го държеше в клопката си, музиката беше оплела паяжината си около него. Той знаеше, че без нея не може да живее. Беше станала част от него. Ако му я отнемеха,щеше да се превърне в празна черупка, защото сега тя бе част от живата сила, струяща в тялото му, част от мозъка и кръвта му, сребърна нишка, преминаваща през мислите и съзнанието му. Дърветата мълчаха в стройни редици, до всяко дърво имаше малка могилка, подиум за диригентите, а до всеки подиум — тъмни усти на дупки. Диригентите, Уейд знаеше това, бяха вътре в тези дупки и си почиваха преди концерта. Диригентите бяха животни и се нуждаеха от почивка. А дърветата никога нямаха нужда от почивка. Те никога не спяха. Те никога не се изморяваха, тези сиви мрачни дървеса, пеещи под пустото небе, пеещи за забравени и несбъднати дни, за дните, когато Сигма Дракон е била могъщо слънце, и за сетните дни, когато ще се превърне в пепел, плуваща в пространството. И за други неща, които землянинът никога не би могъл да разбере, а само да усеща, да се стреми към опознаването им. Неща, предизвикващи странни мисли в съзнанието, шокиращи с непривични за земляните чувства. Мисли и чувства, които дори не можеш да назовеш, а само упорито преследваш, знаейки предварително, че са непостижими.