Читать «Човекоядци» онлайн - страница 35

— Сигурно трябва да има и други места. Трябва да има начин за връщане.

— Не разбирате — каза тя. — Тук е единственото цивилизовано кътче. Всичко останало е пущинак. Лесно можеше да се залутате, ако не внимавате. Случвало ни се е да организираме издирване на загубените.

Ъндърууд пресече стаята и седна на канапето, от другата страна на Енид.

— Как я карате двамата? — запита той.

— Отлично — каза Енид. — Тъкмо обяснявах на Дейвид, че няма начин за измъкване оттук.

— Права си — съгласи се Ъндърууд, — ала така не променяш нищо. Някой ден и той ще опита.

— Не се съмнявам — призна Енид, — но ако преди това е разбрал, ще му бъде по-леко.

— Един въпрос ме мъчи — каза Латимър. — Защо? По време на вечерята казахте, че всеки търси решение, обаче никой не го намира.

— Не беше точно тъй — поправи го Ъндърууд. — Казах, че има някои теории. Но главното е, че няма начин да разберем коя от тях е вярна. Може вече да сме се досетили за мотивите на цялата работа, ала най-вероятно никога няма да разберем. Енид подхвърли най-романтичната идея. Тя смята, че сме пленници на някаква свръхраса от галактичните дълбини, която иска да ни изследва. Като подбрани екземпляри, нали разбираш? Затварят ни в нещо, съответстващо на нашите лаборатории, но не се месят в живота ни. Искат да наблюдават как се държим в естествената си среда и да разберат какво е туй, дето ни кара да търчим насам-натам. И според нея при тези обстоятелства трябва да се държим цивилизовано, доколкото ни е по силите.

— Не съм сигурна дали го мисля наистина — каза Енид, — обаче идеята е приятна. Не е по-смахната от някои други обяснения. Има например привърженици на теорията, че ни се дава шанс да сътворим най-доброто, което можем. Някой ни освобождава от всякакъв икономически натиск, предлага ни време в изобилие, за да развием дарованията си. С две думи — субсидират ни.

— Но каква е ползата от това? — запита Латимър. — Доколкото схващам, ние сме откъснати от света, който познавахме. Каквото и да сътворим, никой не ще узнае.

— Не е задължително — каза Ъндърууд. — От време на време изчезва по нещо. Една от композициите на Алис, един роман на Дороти и няколко стихотворения на Енид.

— Смяташ, че някой се пресяга да ги прибере? И подбира само най-хубавото?

— Обикновено хрумване — рече Ъндърууд. — Някои от творбите ни изчезват. Търсим, ала така и не ги намираме.

Джонатън се завърна с напитките.

— Сега ще трябва да се настаним удобно и да прекратим бъбренето — каза той. — Алис ще свири. Мисля, че спомена Шопен.

Нощта бе напреднала, когато Ъндърууд поведе Латимър към стаята му на третия етаж.

— Малко се поразместихме, за да ти я отстъпим — обясни Ъндърууд. — Това е единствената мансарда със стъклен покрив. Таванът е скосен, но вярвам, че ще ти бъде удобно.

— Значи явно сте знаели за идването ми доста преди да пристигна?

— О, да, от няколко дни. Подочухме туй-онуй от слугите; те като че знаят всичко. Но едва вчера привечер окончателно разбрахме кога ще пристигнеш.