Читать «Човекоядци» онлайн - страница 34
Клифърд Саймък
Салатата беше превъзходна, бифтекът и варените картофи не й отстъпваха. Оризовият пудинг се оказа най-вкусният десерт, който Латимър бе опитвал. Въпреки тревогата той откри, че се наслаждава на вечерята, на лекия, остроумен разговор, прелитащ над масата.
Когато вечерята свърши, всички минаха в ателието и насядаха пред огъня в голямата мраморна камина.
— Дори през лятото — каза Енид, — щом се свечери, тук става прохладничко. Радвам се на това, защото обичам огъня. Палим почти всяка вечер.
— Говорите тъй, сякаш сте племе — забеляза Латимър.
— Група — рече тя. — Може би банда. Съзаклятници, макар че няма съзаклятие. Добре се погаждаме. Тъкмо това му е най-хубавото. Толкова добре се погаждаме.
Брадатият старец се приближи до Латимър.
— Името ми е Джонатън — съобщи той. — На вечерята бяхме доста раздалечени, та не можахме да се запознаем.
— Чух, че от всички присъстващи вие сте тук най-отдавна.
— Сега да — каза Джонатън. — Допреди една-две години беше Питър. Стария Пит, така го наричахме.
— Беше?
— Той умря — поясни Енид. — Затова се освободи място за вас. Къщата не е чак толкова просторна, нали разбирате?
— Искате да кажете, че цели две години са търсили някой, с когото да го заменят?
— Имам чувството — вметна Джонатън, — че ние принадлежим към твърде подбрана компания. Мисля си, че човек трябва да отговаря на строго определени изисквания, преди да разгледат кандидатурата му.
— Тъкмо това ме озадачава — каза Латимър. — В групата трябва да има някакъв общ фактор. Може би професионален.
— Убеден съм — съгласи се Джонатън. — Вие сте художник, нали?
Латимър кимна.
— Енид е поетеса — продължи Джонатън, — и то много добра. Дороти е писателка, а Алис музикантка… пианистка. Не само свири, но и композира. Още не сте се срещнали с Дороти и Джейн, мисля.
— Не. Струва ми се, че знам кои са, ала още не съм ги срещал.
— Ще ги срещнете още тази вечер — обади се Енид. — Групата ни е толкова малка, че бързо се опознаваме.
— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита Джонатън.
— Бих бил благодарен. Случайно да ви се намира шотландско уиски?
— Случайно ни се намира всичко, което пожелаете — отвърна Джонатън. — С лед или сода?
— С лед, ако обичате. Но аз май почвам да се налагам.
— Тук никой не се налага — възрази Джонатън. — Просто се грижим един за друг.
— Ако няма нищо против, дай едно и за мен — каза Енид. — Знаеш какво ми трябва.
Докато Джонатън отиваше за напитките, Латимър се обърна към Енид:
— Трябва да призная, че всички бяхте много любезни към мен. Приемате един чужденец…
— О, всъщност не е така. Тук никога няма да бъдете чужденец. Не разбирате ли? Вие сте един от нас. Имаше свободно място и вие го запълнихте. Ще останете тук завинаги. Никога няма да си отидете.
— Искате да кажете, че никой никога не се е измъквал от това място?
— Опитваме се. Всички сме опитвали. Някои от нас — многократно. Обаче никога не успяваме. Пък и къде да отидем?