Читать «Човекоядци» онлайн - страница 33

Пред входа на столовата икономът пак се отдръпна настрани да му направи път.

Останалите седяха край дълга, изискано подредена маса. Свещникът искреше от пламъчетата на дълги тънки свещи. Край стената стояха сервитьорки в спретнати униформи. В бюфета блестяха порцелан и гравиран кристал. На масата имаше букети цветя.

Мъж в зелена спортна риза и кадифено яке се надигна от масата и му махна с ръка.

— Насам, Латимър. Вие сте Латимър, нали?

— Да, аз съм Латимър.

— Мястото ви е тук, между мен и Енид. Засега няма да ви запознавам с всички. После ще имаме време за това.

Едва усещайки пода под краката си, Латимър тръгна към масата през мъглата, изпълваща съзнанието му. Непознатият все още не сядаше и го посрещна с протегната мускулеста ръка. Латимър протегна своята и усети топло, здраво ръкостискане.

— Аз съм Ъндърууд — каза човекът. — Хайде, сядайте. Без формалности. Тъкмо започвахме със супата. Ако вашата е изстинала, ще поръчаме да ви донесат нова.

— Благодаря — отвърна Латимър. — Сигурен съм, че няма нужда.

От другата му страна Енид подхвърли:

— Чакахме ви. Знаехме, че идвате, но толкова се забавихте.

— На някои им трябва повече време, отколкото на други — отбеляза Ъндърууд. — Така си е.

— Обаче аз не разбирам! — възкликна Латимър. — Не знам какво става.

— Ще разберете — каза Ъндърууд. — Всъщност няма нищо особено.

— Опитайте супата — подкани го Енид. — Много е хубава. Тук ни правят великолепна рибена чорба.

Тя беше дребничка, тъмнокоса и черноока, някак странно напрегната и жива.

Латимър пое лъжицата и гребна от супата. Енид бе права — великолепна рибена чорба.

Мъжът, седнал отсреща, се представи:

— Аз съм Чарли. По-късно ще си побъбрим. Готови сме да отговорим на всички въпроси.

— Знаете ли, и ние не сме твърде наясно — каза жената до Чарли. — Но няма значение. Аз съм Алис.

Тук-там сервитьорките вече прибираха супените чинии и носеха салата. Кристалът и порцеланът в бюфета блестяха все тъй ярко в лъчите на свещите. Цветята върху масата бяха божури. Освен Латимър вечеряха още седем души.

— Вижте какво — рече той. — Аз само дойдох да разгледам къщата.

— Точно така се случи и с всички нас — отвърна Ъндърууд. — Не наведнъж и не наскоро. Поотделно, с години разлика. Макар че не знам точно колко години. Джонатън, ей онова брадатото старче на края на масата, е пръв между нас. След него един по един дойдоха и другите.

— Къщата — каза Енид — е капан с идеално смазана пружина. Ние сме като мишки в мишеловка.

Алис се намеси от далечната страна на масата:

— Ако я слуша човек, ще рече, че е нещо страховито. Нищо подобно. За нас се полагат изключителни грижи. Имаме персонал, който ни готви храна и я сервира, оправя ни леглата, поддържа ред и чистота…

— Но кому е нужно да ни лови в капан?

— Това — заяви Ъндърууд — е загадката, която всички се мъчим да решим… освен един-двама напълно обезсърчени. Ала макар да са предложени няколко теории, все още няма отговор. Понякога се питам защо ли ни е нужен. Ще се почувстваме ли по-добре, ако узнаем кой ни е пленил?

Капан с идеално смазана пружина, помисли Латимър. Наистина беше така. Спомни си спонтанната, инстинктивна привлекателност, с която го бе пленила къщата — даже просто като минаваше с колата, чарът бе долетял до него.