Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 22
Константин Спиров
„Възлите на Game-Net са блокирани. Решение на Върховния Съд“. След това и се озова някаква поляна. Далече, далече, незнайно къде и незнайно кога. Наоколо беше толкова тихо! Звездите се виждаха и бяха съвсем други, а на небето грееха две луни — червена и синя.
После се появиха момче и момиче, облечени в бели дрехи и хванати за ръце. Техните боси крака стъпваха безшумно по мекия зелен килим. Седнаха на едно повалено дърво и дълго гледаха звездите. После момичето се обърна.
— Благодаря ти, Ник — тихо проговори.
— Вили и Мария, вие ли сте това?
— Ех и ти, драги ми чичо — чу се отнякъде гласът на Вили — никога няма да се оправиш. Малко повече искреност и това е всичко…
— Ти си щастлив, но светът остава същия…
— Не, чичо, не си прав. Светът никога няма да бъде същият. Аз оставих нещо от себе си. Един кариран лист хартия…
А листът хартия се носеше по вятъра. Летеше над хълмове и върхове, над ливади и езера, над облаци като захарен памук… Летеше, и слушаше песента на вятъра:
„Обичам те, свят,
обичам те, свят,
свят, обичам те…“
Изгревът отдавна се беше спуснал над стария град. Ник се събуди. Слънчев лъч си играеше в лицето му. А в единия ъгъл на монитора светеше някакъв малък зелен надпис. Ник го погледна и се усмихна.
„Реките са пътища, които вървят вместо нас и ни отнасят там, където искаме да отидем.“
Две години по-късно Дейвид и сестра му отидоха отново в Планината на Истината. И двамата чувстваха — трябваше да изминат докрай този последен преход. Спомените ги заливаха. Вървяха дълго и всеки мълчаливо разбираше другия. Много по-късно стигнаха до една полянка, от която се чуваше шумолене на вода. Свалиха раниците и спряха да си починат. Дейвид се излегна на земята, а Сара взе манерката и направи знак, че отива да търси реката.
Слънцето се показа зад един облак и позлати света. Сара припкаше с пълната манерка обратно към поляната. Изведнъж погледът и се спря на един голям стар дъб. Под ствола му имаше нещо! Беше някакъв кариран лист хартия и зеленото мастило се бе размазало от дъжда. Сара се запита, защо ли този лист сякаш стои изправен с единия си край. Повдигна го и се ококори. Под листа имаше голямо оранжево цвете.
В един кратък миг, всичко сякаш се преобърна… Слънцето, небето, поточето, полянката… целия свят я обичаше. Колко малко е необходимо на човек, понякога… Тогава Сара извика:
— Батко, батко, виж какво намерих… батко…
Тръпки преминаха по гърба на Дейвид, той нямаше сили да стане, нямаше сили даже да извика от изненада. Сара говореше, говореше за първи път от толкова години… Никога не си беше давал сметка, колко много означава това за него. А тя продължаваше:
— Батко виж, намерих… цвете…
След малко Дейвид се съвзе съвсем. Остана само радостта.
— Сара, днес е голям ден и двамата с теб ще празнуваме. Ела с мен в града, ще те черпя с една пица.
За момент, лицето на Сара посърна.
— Дейв, може ли да не е пица?
— Както каже сестричката! — важно отговори Дейвид и двамата започнаха да се спускат по горската пътека.
