Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 21

Хиляди човешки очи стояха долу, вперили поглед във звездите и наблюдаваха небесното представление, онемели от възхищение и ужас… Бавно се движеше блестящата метла, но там, откъдето преминаваше, звездите изведнъж замръзваха. Техните огънчета преставаха да трептят и прекъсваха дяволския си танц.

Мордок стоеше на върха на кулата и гледаше нагоре. Стоеше съвсем сам, въпреки ужаса си. Края на владетеля трябва да бъде достоен, нека останалите се крият.

Почувства лека топлина. Обърна се и видя зад себе си бледия силует на Дракона. Само лека сянка в тъмнината, но през него звездите продължаваха да се виждат.

„Дойдох за да ти кажа, че няма да мога да обещанието си.“, чу се нежният глас на Игнит. „Законите на Всемира стоят по-високо от законите на света. Hе ми е позволено да унищожавам Земята.“

— Вече няма никакво значение — промърмори Мордок. — По-добре виж небето — това е краят на моята раса.

Силуетът на дракона лекичко затрептя и като че ли зад него звездите отново затанцуваха. Но миг по-късно всичко се успокои. Игнит заговори:

„Така и трябва да бъде. Питал ли си се някога, откъде идва вашата сила, владетелю Мордок? За да създадете ред около себе си, вие се нуждаете от дважди повече разруха. Всяка разумна раса достига граница, отвъд която не може да прекрачи сама. Hякой ден мостът ще бъде издигнат наново, но дотогава сте обречени да станете хора, да се научите да изпитвате болката от изгубеното.“

Силуетът на дракона почна да избледнява и скоро съвсем изчезна. Мордок продължи да наблюдава бавно изчистващото се небе стоейки неподвижно, нищожна точица от огромния силует на двореца.

* * *

Когато Ник се прибра в къщи, луната грееше ярко. Сепна се — цялата къща, всички мебели, листовете по пода и масата с разхвърляни бутилки и неизмити чаши, всичко наоколо изглеждаше толкова различно на лунна светлина. Сякаш бе попаднал в някакъв чужд свят. И гобленът на стената като едно голямо черно петно…

В следващия миг всичко си беше както преди. Мина доста време и Ник събра сили отново да погледне стария гоблен. Драконът не се виждаше в тъмнината.

Ритна го. И после отново. И тогава се разкиха, гобленът беше прашен! Просто много изгнили конци, събрали праха на времето. В този момент, Чудовището отдръпна пипалата си от сърцето му и за първи път в живота си, Ник Смит се почувства истински свободен. Тъмен страх, безименен страх, първобитен страх, сбогом, страх, сбогом, страх, сбогом!

Тогава Ник падна на колене.

— Надвих те, чудовище — извика той — не знам как го направих, но те надвих, благодаря ти, Господи, Иисусе, благодаря, благодаря…

И после се разплака. Дълго време неговия силует трепереше свит на пода. Най-накрая Ник се изправи и се добра до леглото. Легна така както си беше, с дрехите. Прегърна една възглавница, избърса очите си с калъфката и заспа.

Сънят му беше неспокоен. Първо видя своя терминал, от неговия екран Драконът се хилеше злобно. Изведнъж Драконът изчезна, а в горния десен ъгъл на монитора се появи малък зелен надпис: