Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 98

— Не ти ща копелетата! — бе изпищяла. — Хайде! Дай ми парите!

Но той нямаше пари. Джони му беше взел всичките спестявания. Не й беше казал това, но призна, че няма триста долара.

Тя се беше вторачила в него с блестящите си черни очи.

— Добре, щом нямаш мангизи, ще ги потърся другаде. Джако ме иска и ще ми ги даде.

Сами я беше погледнал — чувствена, стройна, с тяло на богиня — и сърцето му се бе свило. Не можеше да я загуби! Познаваше Джако — едър черен мъжкар, който винаги се въртеше в периферията на живота й и чакаше.

— Дай ми малко време, душичке — се бе примолил. — Все някак ще намеря парите.

— Давам ти шест дни… Не повече!

Това беше единият проблем. Освен това и проклетият му брат отново имаше неприятности. Майката на Сами бе идвала при него. Ставало въпрос само за сто и петдесет долара. „Не можеш да оставиш брат си да влезе в затвора!“

Сами беше обещал да направи нещо… Но какво?

А и тази работа като шофьор на мистър Джо. Да се кара ролс-ройс изглеждаше прекрасно. Сивата униформа с черни ширити беше го направила горд и щастлив, но той скоро разбра, че работата не е цвете. Трябваше да бъде непрекъснато на разположение. След като закараше мистър Джо в офиса му, трябваше да се върне обратно и да разкарва мисис Джо по магазините. А каква кучка беше тя, Боже мой! Непрекъснато искаше да ходи в магазини, където паркирането беше невъзможно, и той трябваше да се върти и върти, без да може да се измъкне от потока коли. Ако пък й се наложеше да почака, как го псуваше само! А тя умееше да псува! Сами със съжаление си припомни дните, когато събираше парите с Джони. Тогава се страхуваше, но да се страхуваш беше къде по-добре от това безумно препускане. Вечер мистър и мисис Джо посещаваха нощни клубове и той трябваше да седи в колата до след два часа през нощта и да ги чака. Трябваше да поддържа колата в безупречно състояние, иначе мисис Джо щеше да го ругае. Каква ахмащина беше да приеме тази работа!

Той уморено намъкна униформата си. Трябваше да вземе мистър Джо в девет. Отнемаше му цели тридесет минути да отиде в града при този натоварен трафик. Докато посръбваше от кафето си, телефонът иззвъня. Той трепна. Можеше да е Клой, която отново щеше да му реве. Поколеба се, след това вдигна слушалката, сякаш беше бомба със закъснител.

— Сами?

Ледени тръпки преминаха по гърба му и той се разтрепери. Това вече беше твърде много! Джони!

— Аха… Аз съм — отвърна той пресипнало.

— Слушай, Сами, искам да отидеш до автогарата „Грейхаунд“ и да се огледаш наоколо. Искам да знам дали все още я наблюдават.

— Мистър Джони… Не мога! Имам достатъчно неприятности. Ти ми взе парите, Клой отново е загазила. Брат ми също е загазил. Дърпат ме отвсякъде! — Сами беше готов да се разплаче. — Моля те, остави ме на мира.

— Важно е, Сами! — Гласът на Джони беше твърд. — Трябва да го направиш! Правиш го и обещавам да ти върна парите плюс още три хиляди долара!