Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 96

— Не мога ли? Ще видиш ти! Давам ти тридесет и шест часа да ги намериш, иначе се обаждам на Големия човек. — И Масино тръшна слушалката.

Луиджи се замисли за един продължителен момент, след това се обади на своя дон, който властваше над Флорида. Обясни му положението и описа подробно Джони и Фрида.

— О’кей — отвърна донът. — Веднага щом ченгетата открият колата, ми се обади. Ще ги намерим.

— Масино каза, че ми дава тридесет и шест часа. Побеснял е — притеснено додаде Луиджи.

Донът се изсмя.

— Забрави това. Масино е въздух под налягане. Аз лично ще говоря с Големия човек — и затвори.

* * *

Фрида стоеше пред автогарата „Грейхаунд“ и стискаше малък сак. Чакаше вече двадесет минути. Непрекъснато се оглеждаше ту наляво, ту надясно, но от Джони нямаше следа. Сърцето й биеше силно и й прилошаваше от страх.

Ама че съм глупачка — казваше си тя. — Разбира се, че те е зарязал! Какво очакваше? С всичките тия пари? Защо ще ги дели? Сто осемдесет и шест хиляди! Само като си помисля, че въобще може да има толкова пари! Мъже! Господи, колко ги мразя! Имат само една мисъл в мръсните си мозъци!

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, бебче. Едва те познах. Изглеждаш страхотно.

Тя бързо се обърна и се втренчи в ниския набит мъж пред себе си. Сърцето й щеше да изскочи. За миг не го позна. Беше гладко избръснат, с изключение на гъстите мустаци, главата му също беше избръсната а ла Юл Брайнър4. Носеше сиви фланелени панталони, бяла риза и леко тъмносиньо сако.

— О, Джони!

Тя направи движение към него, гласът й секна, но той се дръпна назад.

— Внимавай! — Резкостта в тона му я парализира. — По-късно. Купих билети. Това ме забави. Хайде, да тръгваме.

Тя изпита такова облекчение, че не я е изоставил, че й се искаше да заплаче, но се сдържа. Последва го към автобуса и се качиха в него.

Когато се настаниха най-отзад, Джони я разгледа и кимна одобрително. Тя също се беше променила. Сега беше червенокоса и това й отиваше. Носеше тъмнозелен костюм с панталони и големи слънчеви очила. Той оглеждаше всеки пътник, който се качваше в автобуса, но не видя никой, който да го притесни и разтревожи.

Чак когато автобусът заръмжа по магистралата, той сложи ръка върху нейната.

— Изглеждаш страхотно, бебче — рече, — но руса все пак ми харесваш повече. Взе ли си всичко, което искаше?

— Да. Похарчих над сто долара.

— Добре, добре — успокои я той и отново стисна ръката й.

— О, Джони, изплаших се… Започнах да се питам…

— И двамата сме изплашени, но може и да ни се размине. Струва си да опитаме, нали?

Тя си помисли за всичките онези пари: сто осемдесет и шест хиляди долара!

— Да.

Седяха мълчаливо няколко минути, после Джони се обади:

— Виж какво, бебче, искам да си наясно с положението. Знам, че е малко късно, но не ми дава мира. Все още има време да се откажеш от играта… Поне така мисля. Може би допуснахме да стане твърде късно, а може би все още имаш шанс да се измъкнеш.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.