Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 93

— Да тръгваме!

Взе си куфара и като я хвана под ръка, я поведе бързо към линкълна.

Докато палеше мотора, погледна часовника на ръката си. Беше 6.40. Помисли си, че в най-добрия случай имат три часа на разположение, преди Луиджи да започне да се пита какво се е случило с двете горили. После ще започне да ги търси, да телефонира и организацията ще се задейства.

С кола като тази можеше да се измине доста път за три часа.

Като караше уверено — Фрида все още беше в шоково състояние, той се насочи към магистралата.

Глава десета

Повече от час те пътуваха в мълчание. Джони караше колата, но внимаваше да не превишава разрешената скорост. Знаеше, че и за двамата ще е катастрофално, ако ги спре някое ченге от пътната полиция. Много му се искаше да даде воля на мощната кола и да увеличи милите зад гърба си, но се въздържаше.

Мина покрай Дейтона Бийч, като се притесняваше да не попадне в някое задръстване и се придържаше към магистрала номер едно, която водеше на север. Докато караше, размишляваше. От време на време поглеждаше към Фрида, която бе зареяла поглед напред. Лицето й беше пребледняло, очите — безизразни. Виждаше, че още е в шок. Е добре, сега са на открито, мислеше той, в открадната кола. Щеше да е в безопасност още около два часа, след това трябваше да се отърве от колата.

Имаше толкова много проблеми, но той не изпадаше в паника. Те вече знаеха, че има брада, така че трябваше да я махне. Знаеха, че носи маскировъчно облекло. Трябваше да смени и дрехите. Салвадоре ще им опише Фрида. Погледна русата й копринена коса. Беше като покана за всеки, който ги преследва. И това трябваше да се оправи.

Внезапно тя попита:

— Къде отиваме?

Той въздъхна с дълбоко облекчение.

— Как се чувстваш, бебче?

— Добре съм. — Гласът й потреперваше. — Къде отиваме?

— На север. Имаме още два часа, преди да започнат да си задават въпроси. За два часа ще стигнем до Сейнт Дейвидс Бей. Там ще спрем. Градът е курортен, натъпкан с туристи и коли. Ще трябва да се отървем от тази кола. Не се тревожи. Спокойно. Имай ми доверие.

— О, Джони, страх ме е! — Тя сложи ръка върху крака му. — Трябваше ли да ги убиваш?

— Предупредих те, бебче — това е мафията. Или убиваш, или те убиват — отвърна Джони спокойно. — Мисля, че все още имаме шанс. Сега вече ще ти кажа: в онези чанти има сто осемдесет и шест хиляди долара. Казвам ти го, защото сега и ти си забъркана в тази каша колкото мен. Съжалявам, но е така и трябва да го знаеш. Все още има голям шанс да вземем парите и да се измъкнем с тях.

— Сто осемдесет и шест хиляди долара! — извика тя. — Но, Джони, това е цяло състояние!

— Така е. Е, добре, сега знаеш. Всичко е един залог: нашият живот срещу парите. Ако ги взема, ще ги разделим. Наистина го мисля.

— Значи какво ще правим?

— Когато стигнем в Сейнт Дейвидс Бей, ти отиваш на фризьор и си боядисваш косата, в какъвто искаш цвят, защото вече ще се е пуснал слух, че се търси руса. Аз ще си обръсна брадата. Ще трябва да си купим дрехи. Имам пари. Не се тревожи за това. После ще трябва да се отървем от колата. Ще вземем автобус на фирмата „Грейхаунд“ до Брънзуик. Там ще се скрием и ще чакаме. Имаме достатъчно пари. Можем да чакаме и два месеца, ако трябва. А когато моят човек в Ийст Сити ми каже, че обстановката се е успокоила, ще отидем и ще вземем парите.