Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 9

— Сейфът принадлежеше на дядо ми. Което е било добро за него, е достатъчно добро и за мен. Ще ти кажа нещо: този сейф е символ на властта ми. Няма човек в града, който да се осмели да го докосне, освен теб и мен. Всеки петък ти слагаш вътре събраното и всеки в града знае, че в събота сутринта парите ще са там за плащанията. Защо? Защото всеки знае, че няма такъв куражлия, който да посегне на нещо, което ми принадлежи. Сейфът е толкова сигурен, колкото и властта ми… И нека ти кажа още: моята власт е много здрава!

Но Анди пак беше опитал.

— Знам всичко това, мистър Джо — беше го чул да казва Джони, — но е възможно да се намери някой побъркан чужденец, който да не устои на изкушението. Защо да предизвикваме съдбата?

Масино се беше втренчил в Анди, очите му приличаха на кубчета лед.

— Ако някой разбие този сейф, няма да види бял ден — отсече той. — И няма да стигне далече. Всеки, който вземе нещо от мен, ще е по-добре да разговаря с гробаря… Но никой няма да посмее. Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен.

Все пак Масино взе мерки думите му да не отидат на вятъра. Така бе постъпвал през целия си живот и предпазливостта му се беше отплащала. Когато следващия петък парите бяха заключени в сейфа, в малкия офис на Анди той заключи и Бено Бианко. Не че Бено беше нещо кой знае какво. Някога той беше изгряваща звезда в бокса в полусредна категория, но не отиде много далеч. Беше доста добър с пистолета и изглеждаше як — много по-як, отколкото беше всъщност. Но не това беше най-важното. Бено беше евтин. Не беше струвал много на Масино, а на сукалчетата в града им правеха впечатление обезобразеното му лице и начинът, по който вървеше и плюеше по тротоара. Те си мислеха, че е наистина силен, а Масино искаше да мислят точно това. Щом като Бено пазеше офиса и при репутацията на Масино и масивността на сейфа, ахмаците, които се разделяха с парите си, се чувстваха сигурни, че когато дойде денят за плащане, парите ще са там и ще ги чакат.

Джони знаеше всичко това. Отварянето на сейфа и обезвреждането на Бено не представляваха никакъв проблем. Спомни си думите на Масино: „Няма такъв куражлия, който да посегне на нещо, което ми принадлежи“.

Е, добре, Джони се канеше да посегне на нещо, което принадлежеше на Масино. Смелост? Може би не, но нетърпението да сложи ръка на такава сума, мирисът на морето, мечтата за красивата тридесетфутова лодка пораждаха нещо много повече от смелост. А гробарят? Не, нямаше да има гробар, ако планираше нещата добре, каза си Джони.

Големият сейф оставаше празен през цялата седмица. Използваха го само в петък. Нямаше никаква комбинация — само тежък старомоден ключ. През изтеклите месеци, докато минаваше покрай отворената врата на Анди, Джони научи, че ключът често остава в ключалката. В петък, когато поставяха парите в сейфа, Анди вземаше ключа със себе си вкъщи. Три пъти, късно след полунощ, Джони бе влизал в зданието, бе отивал до офиса на Анди, отключвал с шперц вратата и поглеждал за ключа. На третия път извади късмет! Една сряда през нощта намери ключа на сейфа. Беше дошъл подготвен с топка размекнат маджун. Отпечатъкът му отне само няколко секунди, но Господи, как се изпоти!