Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 20

Като направи гримаса, се надигна и вдигна слушалката.

— Джони?

— Здрасти, бебче! — Беше изненадан, че Мелани му се обажда. Бяха се разбрали да я изведе с колата в неделя следобед и после да прекара нощта с нея.

— Загазих, Джони. Дойде ми точно сега — започна Мелани. — Чувствам се много скапана. Може ли да отложим уговорката за утре?

Жени! — помисли си Джони. — Вечно нещо им има! — Но знаеше, че Мелани наистина беше много зле по време на мензиса си. Това означаваше дълъг, самотен, скучен уикенд за него.

— Съжалявам, бебче — рече меко той. — Разбира се, че ще забравим за утре. Ще имаме много други недели. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, нищо. Щом си отида вкъщи, ще си легна. Няма да трае чак толкова дълго.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Ще си взема. Приятно прекарване, Джони. Ще ти се обадя веднага щом свърши и тогава ще се забавляваме.

— Аха. Е, пази се — и Джони затвори.

Закрачи из стаята, като се чудеше какво, по дяволите, да прави през уикенда. Извади портфейла си и преброи парите. От заплатата му бяха останали сто и осем долара. Трябваше да му стигнат до другия петък. Колебаеше се. Би било хубаво да седне в колата и да отиде до брега: това правеше към триста мили път. Би могъл да спре в мотел и да се разходи до морето, но това щеше да струва много. Не можеше да си позволи такъв уикенд. Добре си беше Масино, който имаше всичките пари на света, но не и Джони Бианда.

Като сви рамене, Джони отиде при телевизора и го включи. Седна пред екрана и с отегчено безразличие се отдаде на футболния мач.

Докато гледаше, мисълта му се прехвърли към времето, когато щеше да бъде на своята лодка, щеше да усеща люлеенето на палубата, пръските на морето по лицето си и топлината на слънцето.

Търпение, рече си той, търпение.

Глава трета

Джони стреснато се събуди, погледна ръчния си часовник и се отпусна. Беше шест и тридесет… Има предостатъчно време, помисли си той и хвърли поглед към Мелани, която спеше до него. Дългата й черна коса наполовина покриваше лицето й и тя издаваше мек похъркваш звук в съня си.

Внимателно, за да не я разбута, той посегна към пакета с цигари на нощното шкафче, запали и с удоволствие всмукна дима към дробовете си.

Днес, мислеше си той, е Денят: петък, двадесет и девети, февруари. Събирането започваше в десет. Към три следобед той и Сами щяха да са събрали някъде към сто и петдесет хиляди долара! Големият сбор! След осемнадесет часа, ако имаше късмет, всичките тези пари щяха да са негови и скътани в безопасност в багажния бокс на автогара „Грейхаунд“.

Ако имаше късмет.

Докосна медальона на свети Христофор, който висеше върху голите му гърди. Мислеше за майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“.

Лежеше неподвижно и си припомняше последните дни, които се бяха изнизали толкова бързо. В понеделник беше обиколил обектите с Бърни, беше говорил с хората, слушал бе закачките им, беше търсил нови места за „едноръките бандити“. За огромно изумление на Бърни, Джони премести на нови места пет автомата още първия ден. Както обикновено, Масино беше направил подходящ избор, като беше назначил Джони. Повечето хора, които живееха в центъра, познаваха репутацията на Джони: корав, суров мъж, добре владеещ пистолета. Когато влезеше в някое кафене и погледнеше право в собственика, подсказвайки му със спокойния си глас, че би могъл да се справи с един от игралните автомати на Масино, възражения нямаше.