Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 26

— Разкажи ми приказка за някое дърво — каза Чабу, като погледна сестра си, за да разбере дали се е изразила правилно.

Реших, че бих могъл да импровизирам нещо, и започнах:

— Имало едно време едно дърво и в корените на това дърво било скрито съкровище. Един рицар…

— Какво значи рицар? — попита Чабу.

Сестра й заобяснява на бенгалски, докато аз се опитвах да измисля продължението.

— Един рицар сънувал, че една фея му показва къде е скрито съкровището. — Тези думи ми се сториха толкова глупави, че се засрамих да гледам момичетата и се наведох да си завържа обувките. — С помощта на вълшебно огледало рицарят открил съкровището. — Не можех повече да продължавам. Стори ми се, че Майтреи разбира смущението ми, но когато вдигнах очи, видях, че слуша много внимателно, привидно силно заинтересувана от продължението. — Каква изненада било за него да открие, че над съкровището бди един змей с очи като жарава и с огнена паст. — Изчервих се, като произнесох последните думи. — Тогава…

— А дървото? — прекъсна ме Чабу. — Какво е казало дървото?

— То не било вълшебно дърво и не можело да говори, така че не казало нищо.

— Ама защо трябва да бъде вълшебно, за да говори? — попита Чабу…

Малко се посмутих и си казах наум: пантеизъм.

— Какво да се прави, такава е приказката; не всички дървета имат души — само вълшебните.

Чабу заговори много разпалено с Майтреи и съжалих за първи път, че не разбирам нищо от езика им. В него имаше меки италиански звуци, както и удължени гласни, които сякаш всеки момент щяха да се превърнат в песен.

— Какво казва? — попитах Майтреи.

— Пита ме дали нейното дърво има душа. Аз й казах, че всички дървета имат души.

— Тя значи си има собствено дърво?

— Не е точно дърво; това е един храст на двора, онзи, който е прострял клони по оградата на верандата. Чабу всеки ден му дава храна: питка и сладкиши, както и трошици от всичко, което тя е яла.

Бях щастлив и все повтарях в себе си: пантеизъм, пантеизъм. Какви редки свидетелства имах пред очите си!

— Добре, Чабу, но дървото не яде питки.

— Ама нали ги ям аз! — отговори тя, много учудена от забележката ми.

Реших, че това откритие не трябва да се загуби, и под претекст, че отивам да изпуша една лула, слязох в стаята си. Затворих вратата с резето и написах в дневника: „Първи разговор с Майтреи. Примитивизмът в мисленето й е достоен за отбелязване. Дете, което е чело прекалено много. Днес на терасата се получи неловка ситуация с разказването на приказки. Не съм способен да разказвам; причината вероятно е в смущението ми от всичко, което е невинно и наивно. Истинското откровение беше Чабу, дете с пантеистичен дух. Не прави разлика между своите чувства и усещанията на предметите; така например дава питки на едно дърво, защото тя яде питки, макар и да знае, че дървото не може да яде. Много интересно.“