Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 28
Мирча Елиаде
— Пише философски поеми, които се харесват много на Тагор — добави той, като ме наблюдаваше.
— Така ли? — заявих колкото е възможно по-равнодушно аз.
Когато слизах по стълбите, срещнах Майтреи, която излизаше от библиотеката.
— Не знаех, че си поетеса — заявих й аз, като се стараех думите ми да прозвучат иронично.
Тя почервеня и се облегна на стената. Тази болезнена чувствителност започваше да ме дразни.
— В края на краищата няма нищо лошо в това, че пишеш стихове — добавих аз. — Важното е да ги пишеш добре.
— Откъде знаеш, че не са хубави? — попита ме тя, като въртеше в ръце взетата от библиотеката книга.
— Не се съмнявам в това. Питам се само какво знаеш за живота, за да можеш да пишеш философски поеми.
Замисли се за миг, после започна да се смее. Смееше се все по-искрено, като притискаше ръце към гърдите си със странно свенлив жест.
— Защо се смееш?
Смехът й изведнъж секна.
— Не трябва ли да се смея?
— Не зная. Не разбирам нищо. В крайна сметка всеки прави това, което му харесва. Попитах те защо се смееш и мислех, че можеш да ми отговориш.
— Татко казва, че сте много умен. — Аз направих нетърпелив жест. — Ето защо постоянно ви задавам въпроси; страх ме е да не сгреша, да не ви ядосам.
Изразът на лицето й ме изпълни с радост.
— А защо не искаш да ме ядосваш?
— Защото сте наш гост. Гостенинът е пратен от Бога…
— Ами ако гостенинът е лош човек? — попитах я аз така, както се пита дете, въпреки че лицето й беше станало сериозно, почти навъсено.
— Господ ще го прибере обратно — отговори бързо тя.
— Кой Господ?
— Неговият Господ.
— Как, нима всеки човек си има
Изрекох натъртено последните думи. Тя ме погледна, помисли, затвори очи и после ги отвори с нов, влажен, гальовен поглед.
— Сгреших, нали така?
— Откъде да знам? — казах аз, за да прикрия смущението си. — Не съм философ.
— Аз обаче съм — изрече бързо тя, без да премигне. — Харесва ми да мисля, да пиша стихове, да мечтая.
Казах си наум: понятие си няма от философия! И се усмихнах.
— Иска ми се да бъда стара — заяви внезапно тя с топъл и меланхоличен глас, който ме прониза. — Стара като Роби Такур.
— Кой е този Роби Такур? — попитах аз, развълнуван без причина.
— Тагор. Бих искала да съм стара колкото него. Когато си стар, обичаш повече и страдаш по-малко.
След това се засрами от думите си и понечи да избяга. Спря и се овладя, защото ме изгледа и вероятно разбра колко съм смутен, както стоях подпрян на стълбата, без да зная как да се държа с нея.
— Мама се разтревожи много: чела в една книга, че в Европа сервират супа всяка вечер. У нас никога не сте яли супа и затова слабеете. Ние не пазим бульона от яденето, даваме го на птиците.
— И аз не обичам супа — опитах се да я успокоя.
— Бих искала да обичате! — каза тя и очите й проблеснаха.
— Какво значение има в края на краищата?
— Има, заради мама…
Поиска да добави нещо, но се спря. И аз се почувствах неловко от това прекъсване, като не знаех как да изтълкувам гневния проблясък в очите й. Може и да съм я разсърдил, помислих си аз.