Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 24
Мирча Елиаде
Няколко дни след тази случка, когато се бях върнал от кантората и се бях тръшнал изтощен в леглото с празна глава, Майтреи почука на вратата ми.
— Моля да ми кажете кога ще се върне татко — промълви тя, облегнала се плахо на вратата.
Скочих объркан (признавам, че не проумявах как да се държа с това момиче) и издекламирах всичко, което знаех — с повече думи от необходимото, без да смея да я поканя да седне в стаята.
— Мама ме прати да ви питам — добави плахо тя, все пак заковала поглед в очите ми. — Не се забавлявате достатъчно в нашия дом и затова се затваряте по цели часове в стаята си. Мама казва, че ако работите след залез-слънце, ще се разболеете.
— Че какво друго бих могъл да правя? — попитах аз.
— Ако искате, говорете с мен… или се разхождайте.
— Вече нямам приятели — казах искрено аз, като се доближих до вратата. — Нямам при кого да ида. Разхождам се достатъчно, докато се връщам от работа.
— Сигурно сте се забавлявали много по-добре там, на Уелсли Стрийт — заяви тя с усмивка.
След това сякаш си спомни нещо и се отправи към верандата.
— Отивам да видя дали са дошли писма.
Останах облегнат на вратата, за да я дочакам. Тананикаше си някаква монотонна песен; и вечер я бях чувал да си припява в стаята. Знаех, че на горния етаж, където са прозорците към улицата, пресичаща площада, и където една врата излизаше на обраслия в червеноцветни глицинии балкон, беше нейната стая. Чувал я бях да пее и да се кара на по-малката си сестра, усещах някак си кога е излязла на балкона, откъдето се разнасяше отривистият й глас, на подплашена птичка, която отговаря на нечий зов от долния етаж:
Върна се с няколко писма и се спря пред мен, като се опитваше да върже ключа за ъгълчето на сарито.
— Аз се грижа за пощенската кутия — заяви гордо тя. — На мен обаче никой не ми пише — добави малко тъжно, като гледаше имената по пликовете.
— Кой да ви пише?
— Ами хората. Защо има поща, щом не получавам писма от хора, които не виждам?
Погледнах я, без да разбирам. За момент замълча и тя, замислена уплашено за нещо и затворила очи.
— Стори ми се, че направих грамадна грешка — разкри причината за вълнението си тя.
— Нямаше никаква грешка.
— Тогава защо ме гледахте така?
— Защото не разбрах добре. Как могат да ви пишат непознати хора?
— Не е възможно, нали? И татко казва същото. Татко казва, че сте много умен, вярно ли е?
Усмихнах се глупаво и се опитах да се пошегувам, но тя продължи:
— Искате ли да видите терасата?
Съгласих се с радост, защото отдавна мечтаех да се изтегна горе, на покрива на къщата, и да погледам на воля небето, букетите от кокосови палми и градината, да погледна отвисоко този квартал, само от паркове и вили, в който отначало губех пътя си почти всеки ден.
— Мога ли да дойда с това облекло?