Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 22

— Време е да оставим Алън да си почине — заяви господин Сен, като ми стисна ръката.

— След малко тръгваме и ние — добави Харолд, сбогувайки се с инженера и с Майтреи (като явно се затрудняваше как да се обърне към нея).

След като си тръгнаха, момичетата със смях се приближиха до леглото ми и започнаха да ме поздравяват иронично.

— Алън, момчето ми, загубен си — каза Гърти.

— А тя не е грозна — каза между другото Клара. — Само че ми се струва мръсна като всяка индийка. С какво ли си маже косата?

Изведнъж ме обзе подло малодушие. Започнах да клюкарствам по адрес на инженера и на Майтреи, без да вярвам в нито една от собствените си думи, но слушах развеселен брътвежите на момичетата и на Харолд. Всяка следа от преклонение и уважение бе изчезнала от съзнанието ми. Най-важното бе, че не разбирах нищо от случилото се.

— Я пак да прегледаме списъка — спомни си Гърти. — Мисля, че би било добре да поканим и братята Хюбър. По-големият, Дейвид, има кола. Какво ще кажеш впрочем за ловкия ми ход с „любимото момиче“? Спасих те, Алън, тъй да знаеш…

IV

Събуждах се всяка сутрин с някакво ново учудване. Походното ми легло се намираше до самата врата и щом отворех очи, откривах чудната стая с висок зарешетен прозорец и с боядисани в зелено стени, в която имаше голямо плетено кресло и две табуретки близо до работната маса и няколко бенгалски литографии, закрепени с кабарчета вдясно от библиотеката. Необходими ми бяха няколко минути, за да си спомня къде се намирам и да схвана смисъла на глухите звуци, които идваха отвън — от отворения прозорец или от коридора, през широката врата, която затварях нощем с дървено резе. Отметвах прозирния балдахин, който висеше над леглото ми, и отивах да се измия на двора, в една ламаринена постройка, приютила циментова вана, в която слугите наливаха от вечерта няколко десетки кофи с вода. Този импровизиран душ в средата на двора бе нов и освежителен церемониал за мен. Гребях вода с една кана и я изливах върху треперещото си тяло, защото беше зима, а дворът бе покрит с калдъръм. Гордеех се със собствения си кураж — останалите идваха тук с по една кофа гореща вода и когато научиха, че вземам студен душ, не можаха да скрият учудването и възхищението си. Няколко дни цялата къща говореше само за утринната ми баня без топла вода. Очаквах да ми каже нещо и Майтреи, с която се срещах съвсем рано на чая, облечена в просто бяла сари и босонога. Ето че един ден тя ми каза (и това бяха първите й неофициални думи): — Във вашата страна трябва да е много студено, затова сте толкова бели…

Произнесе думата „бели“ с известна завист и меланхолия, като задържа неволно поглед малко по-дълго върху ръката ми — облегната на масата и наполовина разголена от широките ръкави на работната ми риза. Останах учуден и очарован, когато усетих тази завист, но усилията ми да продължа разговора бяха напразни. Майтреи изпи чая си, заслушана в разговора между мен и инженера, като кимаше одобрително с глава на всеки мой пряк въпрос към нея.