Читать «Време да убиваш» онлайн - страница 297

Юла Дел Йейтс плачеше с глас. Клайд Сискоу седеше до прозореца и я държеше за ръка. Другите страхливо се озъртаха, докато автобусът бавно напредваше през площада. Жив кордон от тежко въоръжени мъже свързваше автобуса със съда, Ози мина през него и се качи вътре. Надвиквайки ревовете, той увери съдебните заседатели, че контролира положението. Трябва само да го последват и да вървят колкото може по-бързо.

Приставът заключи вратата и те се скупчиха край каната с кафе. Юла Дел седеше сама в ъгъла, хлипаше и потреперваше при всяко „Свобода за Карл Лий!“, което прогърмяваше отдолу.

— Не ме интересува какво ще направим — рече тя. — Изобщо не ме интересува. Повече не издържам. От осем дена не съм си виждала семейството, а сега и тази лудница. Не съм мигнала цяла нощ. — Тя се разплака с глас. — Имам чувството, че ще получа нервна криза. Искам само да се махна оттук.

Клайд й подаде салфетка и я потупа по рамото.

Джоу Ан Гейтс също бе на път да рухне.

— И аз не съм мигнала цяла нощ. Втори ден като вчерашния не ще мога да преживея. Искам да се прибера вкъщи при децата.

Бари Акър стоеше до прозореца и си мислеше за безредиците, които щяха да последват една присъда „виновен“. В центъра на града нямаше да остане нито една сграда, включително и съдът. Чудеше се дали някой ще защити съдебните заседатели. Вероятно нямаше да могат да се доберат до автобуса. За щастие жена му и децата бяха на безопасно място в Арканзас.

— Чувствам се като заложница — каза Бърнис Тул, която гласува твърдо за „виновен“. — Тая тълпа няма да остави камък върху камък от съда, ако го осъдим. Страх ме е.

Клайд й подаде пакетче със салфетки.

— Не ме интересува какво ще направим — хленчеше отчаяно Юла Дел. — Искам само да се махна оттук. Откровено ви казвам — не ме интересува дали ще го осъдим, или не, само да направим нещо. Нервите ми не издържат.

Уанда Уомак се изправи в края на масата и нервно прочисти гърло. Помоли за внимание.

— Имам предложение — каза бавно тя, — което може веднага да реши въпроса.

Плачовете утихнаха и Бари Акър се върна на мястото си. Вниманието на всички бе насочено към нея.

— Снощи, когато не можах да заспя, ми мина нещо през ума, което искам да обмислите. Може да ви се стори мъчително. Сигурно ще ви накара да се вслушате в сърцето си, да се взрете в душата си. Моля ви да го направите, каквото и да ви струва. Ако всеки бъде честен пред самия себе си, мисля, че ще можем да приключим още преди обяд.

Единствените шумове идваха от улицата.

— Сега сме разделени с гласовете си на две равни половини. Можем да съобщим на съдията Нуз, че сме в безизходно положение. Той ще обяви процеса за невалиден и ще си отидем вкъщи. След няколко месеца целият този театър ще се повтори. Мистър Хейли ще бъде съден отново, в същата тази зала, със същия съдия, но с други съдебни заседатели, избрани пак от нашия окръг — наши приятели, съпрузи, съпруги и родители. Същите хора, каквито сме и ние в тази стая. Следващият състав ще се сблъска със същите проблеми, пред които сме изправени сега, а онези хора ще бъдат толкова умни, колкото сме и ние сега.