Читать «Петата планина» онлайн - страница 20

— Хайде, тръгвай — каза един от войниците, като изблъска Илия с върха на копието си. — Който е убил дете, заслужава най-жестокото наказание.

Илия стъпи на забранената за човешки крак земя и тръгна нагоре по склона. След като повървя малко и виковете на жителите на Акбар вече не достигаха до него, седна на един камък и заплака: откакто оня следобед бе видял осеяния с блестящи точици мрак в работилницата, не бе вършил нищо друго, освен да причинява нещастия на околните.

В Израил вече нямаше кой да чуе словото Божие и сега вярата във финикийските богове сигурно беше станала още по-силна. През оная нощ, когато Илия за пръв път преспа на брега на Хорат, си бе въобразил, че Бог го е избрал за свой мъченик, както бе направил с толкова други.

Но вместо това Господ му бе изпратил поличба — врана, която да го храни, щом пресъхне Хорат. Защо точно врана, а не гълъб или ангел? Нима това са били само бълнувания на човек, опитващ се да скрие страха си, или пък привидения на слънчасал? Илия вече в нищо не беше сигурен. А може би Злото бе открило в негово лице свое оръдие. Защо Бог, вместо да му нареди да се върне и да премахне принцесата, която бе причинила толкова злини на неговия народ, го бе изпратил в Акбар?

Тогава той се бе почувствал като малодушен страхливец, но бе изпълнил онова, което му бе наредено. Толкова усилия бе положил, за да се приобщи към този чужд народ, любезен, наистина, но със съвсем различна култура. И когато реши, че вече е започнал да изпълнява предначертано-то от съдбата му, синът на вдовицата умря.

„Защо аз?“

Стана и повървя още малко, докато навлезе в мъглата, която забулваше върха на планината. Можеше да се възползва от това, че нищо не се вижда, и да избяга от преследвачите си, но имаше ли смисъл? Умори се да бяга, знаеше, че никога няма да открие своето място в света. Дори и да успееше да избяга сега, щеше да отнесе проклятието, тегнещо върху него, в друг град, и щяха да се случат нови нещастия. Където и да отидеше, щяха да му тежат като някакво бреме сенките на умрелите по негова вина. По-добре да се остави да изтръгнат сърцето му и да му отсекат главата.

Седна отново, тоя път сред мъглата. Реши да изчака малко, за да помислят хората долу, че се е изкачил на най-високия връх на планината, а после да се върне в Акбар и да се предаде.

„Небесният огън.“ Много хора са били изгорени от него, но Илия не вярваше, че го изпраща Господ. В безлунните нощи неговият блясък осветяваше небосвода, като се появяваше и изчезваше внезапно. Може би наистина изгаряше. Може би убиваше мигновено, без да причинява болка.

Падна нощта и мъглата се разсея. Илия видя долината, светлините на Акбар и огньовете в асирийския стан. Чу лая на кучетата и бойната песен на воините.

„Готов съм — каза си той. — Приех да бъда пророк и се постарах да дам най-доброто от себе си… Но не успях и сега Бог се нуждае от друг.“

В този момент към него се спусна светлина…

„Небесният огън!“

Но светлината спря пред него и някакъв глас каза:

— Аз съм Ангелът Господен.